Alisa, благодаря ти много за включването и насоката.
Започнах ТЕС за страха за всичко, което се сетя... и потупвах през цялото време. Страха най - често го изпитвам като шок, вцепенение и замръзване в цялото тяло.
Сетих се и за една насока от книгата "Насиленото тяло", в този момент на усещане на замръзване да започнеш да правиш много бавни движения, все едно си на забавен кадър във филм, започнах да се чувствам много повече тук и сега, докато потупвах по точките, правех тези движения... Все още има страх в това, че все едно не съм в безопасност... след това започнах да назовавам страха... страх ме е от хората, страх ме е да излизам навън и да съм сред хора, страх да ме заговарят, страх да ме гледат, страх от втренчени очи, страх ме е от агресия, страх ме е от насилие, от насилване, изнасилване, от удари, от вербални обиди, от унижение, от присмиване, от излагане, страх ме да се разкрия, да кажа истината, да се доверя, да се покажа, страх ме е да се разплача, страх ме е да съм жена, защото съм слаба физически, защото няма как да се защитя, страх ме е да потърся помощ, страх ме е от отхвърляне, отблъскване, страх ме е да се заявявам, страх ме е да бъда каквато съм... и не знам защо все трябва да се оправдавам за нещо изобщо пред някого...какво правя или не правя, страх да се заявя и да поставям граници, да казвам НЕ, когато не ми харесва, когато не ми е приятно, когато не искам, страх ме е да поставям себе си на първо място пред другите, защото значи, че съм лоша, егоистка... страх ме е, че може да остана сама...тук ми излезе конкретна случка от думите на баба ми...как ми нареждаше ей така, без повод и причина, че съм ужасна, невъзможна и мен никой, никога нямало да ме обича, затова ще бъда сама и че ще страдам цял живот и да съм й запомнила думите... изчистих болката... остана вцепенението, замръзването... дали има гняв....има...оф толкова много искам да й се развикам... да си мисли, че ще се храни още от енергията ми, ще ме манипулира, вменява вина и опитва по всякакви методи и начини да ме контролира, да си мисли, че има право да контролира живота ми и да е наясно с всичко кое, какво как, къде, кога...да ми вкарва вини, целия този гняв от това...да чувствам, че все едно съм нищо, провал и че за нищо не ставам....обезличавала, манипулирала, властвала над мен и живота ми в продължение на толкова много години... да й позволявам да ми източва енергията непрекъснато, повече няма да стане... СТИГА й толкова... да се опитва да ми провокира и чувства на жалост, вини... да ме боли и да го свързвам, че е любов...също. Стига й толкова! Мразя я... ужасно много гняв имам... заради нея намразих себе си...не ми беше позволено да се ядосвам, да имам мнения, позиции и каквото й да е било... да отговарям... да плача... или каквото и да е било... най - изгодно беше да си мълча за всичко, да съм добра, но така или иначе все не бях добра... да й се подчинявам, да слушам и изпълнявам, като марионетка... все едно бях войник в казармата...а не дете, не човек, не момиче... не жена... нямах право да се оплаквам, да ме боли нещо, да изпитвам или изразявам каквото и да е било чувства и емоции, да се радвам, да се смея, да рисувам, да играя... да излизам... бях непрекъснато сравняване с всичко и всички, със съседите, с тези от телевизора.. колко са по - талантливи, можещи, знаещи, красиви... а аз все едно съм нищо... похвали несъществуваха...за какво са ми... в главата ми се набиваха всички възможни лоши неща и да ги нямах, аз вече ги имах.... защото така тя е решила...нямах право и да плача... изобщо за нищо...героите не плачат...я се дръж мъжки..я се стегни... не можех да плача..дори в болницата, когато ме болеше...за всичко бях порицавана... а тази тъга така е пропила... но и да се разплача... тук ми излезе друг спомен, в който дори бях наказана затова..да не излизам навън... защото съм се разплакала... минаваше покрай мен все едно не ме вижда, не съществувам... не разговаряше с мен... все едно бях извършила нещо ужасно...след това аз трябваше да отида да й се извиня...без дори да знам за какво изобщо и да чувствам, че е правилно да го правя...
страх ме е да заобичам, страх ме е от всякаква близост...защото свързвам любовта само с болка, манипулации, вменяване на вини, желание за контрол и власт, задушаване, обсебване; страх от бедност, страх от провал, страх, че живота изтича, а аз не знам какво свърших, все едно е пропилян... изгубен, страх ме е от живота, всичко е толкова насериозно, сиво, стресиращо, задушаващо... страх ме е да се отпусна и да се забавлявам... защото ще бъда наказана, че ме е хубаво... този страх да се зарадвам на нещо... тук ми излязоха спомени от онзи смразяващ тон на баба ми...гаден, отвратителен тон, студен, обвинителен... непрекъснато съскащ като на змия, която е в готовност да захапе и пусне отровата си във всеки един момент... кръвта ми се смразяваше и сърцето ми биеше само от тревога, тъга..огромна тъга, непрекъснатите й забележки, критики за всяко едно нещо, наказанията..., как помрачаваше всичко хубаво и мило, радостта ...все едно искаше непрекъснато да страдам, не понасяше да вижда някой жив, щастлив, да се носи смях и радост в тази къща... защото самата тя беше толкова нещастна, явно искаше и другите покрай нея да са; страх да дишам, да вдишам дълбоко, тогава най ме е страх, направо ме ужасява, защото ще изгубя контрол над себе си... усещането за изгубване на контрол, тогава ще почувствам и най - истински емоциите си, страх ме е от собствените ми емоции, защото са много силни, защото имам чувството, че ще ме пометат..толкова са силни, че не мога да я пипна тази емоция, не мога да я преживея, нито да мине през тялото ми, нещо се е случило толкова силно, близко до смъртта... преживяване близко до смъртта, затова е по - безопасно да е донякъде. Това е моето темпо, без насилие, бавно...все още не съм готова напълно да се гмурна и да се освободя напълно от тези чувства замръзнали там. Не мога... не искам, все още ме е страх, чувствам се ужасно сама в цялото това нещо... имам нужда от подкрепа, от придружаване до там, но съм много сама... ужасно е тъмно... като бездна...толкова е черно...
Тесах върху всичко това... сега ми е някак уморено... и ми изби на тъга. Но ще си почина малко и ще продължа.