Дневник на keit

Мнения и резултати на практикуващи или изпитали върху себе си силата на ТЕС. Както и въпроси и коментари към тях.
Публикувай отговор
Яна
Опитен
Мнения: 475
Регистриран на: 26 Май 2009 14:16
Местоположение: Варна
Обратна връзка:

Re: Дневник на keit

Мнение от Яна »

Ухааа, Кате! Супер материал си натрупала. :D Поздравления! Продължавай в същия дух! Прегръдки!
"Не се отказвай от една мечта заради времето, което ще отнеме осъществяването ѝ. Времето така или иначе си минава."

Изображение

kisssy123
Активен
Мнения: 103
Регистриран на: 30 Ное 2015 22:31

Re: Дневник на keit

Мнение от kisssy123 »

24.01
Снощи започнах да тесам отново случките ми с различни мъже, най-вече свързани със секса. Всичко започна когато станах студентка. Преди това си харесвах разни момчета, но никога не съм имала приятел. Нашите не ме пускаха да излизам много, а и аз бях толкова неуверена, че почти не съм общувала с никакви момчета. В класа бяхме 18 момичета и 2 момчета, извън това не познавах други, защото не ходех никъде другаде освен на училище.
Когато заживях самостоятелно като студентка, пред мен се откри една съвсем друга перспектива. В групата и в общежитието беше пълно с момчета, но аз не знаех как точно да общувам с тях. Знаех единствено, че много искам някой да ме хареса, но и аз да го харесам. Търсех нещо като принца на бял кон. Имах си някакви критерии - да е умен, даже по възможност по-умен от мен, да мога да си говоря свободно за всичко с него, да ме разбира, да ме харесва, да ми обръща внимание, да е хубав на външен вид.
Точно такъв, разбира се, нямаше.
Н. отговаряше на няколко от условията - изглеждаше много добре, беше умен, имаше разностранни интереси. Но не ме харесваше и не ми обръщаше никакво внимание. Веднъж си говорихме една вечер, но разбрах, че не се получава. Въпреки това той толкова много ме привличаше физически.
В. - виж той ми обръщаше внимание, но беше ми заявил в прав текст, че ме желае само физически и няма никакво намерение да ме лъже и да сме гаджета. Въпреки това бях поласкана дори само от факта, че ме харесва до толкова, че да иска да прави секс с мен. Защото преди това дори и само за това никой не ме беше искал. До толкова, че да си мисля, че съм някакво отратително грозно и отблъскващо същество...
Имаше и две добри, умни момчета, с които можех много добре да си говоря и често висях в тяхната стая, но те грам не ме привличаха физически, а и аз тях май.
Първата ми година като студентка премина в купони, напивания и опознаване на тия странни същества - момчетата. В същото време си учех и продължавам да съм отличничка. Имах чувството, че се намирам между два свята - хем да съм доброто, послушно и прилежно момиче, хем да съм по-свободна, по-общителна и да правя разни щури неща, които до преди това въобще не бях си помисляла, че мога да направя. Целувах се с непознат, задявах се ту с Н., ту с В., затварях дискотеките, посрещах изгрева, пуших трева, пътувах на автостоп. Беше щуро и въпреки че имаше моменти, в които не се гордеех особено със себе си, не си го давам за нищо на света.
След това дойде рождения ден на Е. и момента, в който много се напих и спах с Н. Не че не го исках, напротив толкова много го исках, но все не ми достигаше смелост на трезва глава. Знаех, че не е редно, но въпреки това го исках. Не усетих почти нищо, а когато се посвестих на сутринта, ужасно се изплаших и хукнах за хапче. После дойде лятната ваканция, трябваше да се прибера вкъщи и 3 месеца прекарах разкъсвана от угризения трябвало и е да го направя или не. Мислих, размишлявах и премислях хиляда пъти всичко, което ми се беше случило през тази една година. Накрая стигнах до извода, че е трябвало да го изживея, трябвало е да мина през това, просто е нямало друг начин. Въпреки че се срамувах от някои от нещата, които бях правила, бях и много щастлива от други. Постигнах примирие и душевен покой и когато започнах втори курс, все едно бях друг човек - малко пооблъскана от живота, но пораснала, по-мъдра, по-зряла, по-разбираща.
Нашите така и не разбраха за тези ми преживявания. И всъщност и до днес, когато си спомням за тези неща, не чувствам съжаление, че съм ги направила, а по-скоро чувствам вина - ако те знаеха, какво биха казали. Но и не мисля, че след толкова време има смисъл да ги споделям, а и нямам никакво желание...
Никой не се връща от дълго пътуване същия човек какъвто е бил преди.

kisssy123
Активен
Мнения: 103
Регистриран на: 30 Ное 2015 22:31

Re: Дневник на keit

Мнение от kisssy123 »

24.01
продължение

Втори курс беше съвсем различен, бях в друга стая, с други момичета, в друга компания. Бях много по-различна, по-умерена, но и по-скучна.
Някъде по средата на втори курс, се запознах с настоящия ми съпруг. Той беше много умен, харесваше ме, обръщаше ми внимание, разбираше ме и можехме да си говорим свободно за всичко. Имахме много общи интереси и като характери също бяхме много сходни. Единствено - не ме привличаше физически. Но другите неща ми бяха много по-важни и така към края на четвърти курс, той ми предложи да се оженим и аз се съгласих.
Минаха две години и като че ли нещо се промени. Сякаш вече не си говорехме толкова много и сякаш той вече не ми обръщаше толкова внимание. Явно в този момент съм обърнала поглед навън...
Тогава се случи случката от Джулай Морнинг. Припомних си я отново, като през цялото време тесах. Идеята ми беше да тесам, че се чувствам виновна от това, че не изпитвам вина. И като стигнах до един момент, се разплаках неудържимо. Осъзнах една огромна липса. И така въобще не стигнах до темата за вината. Каква вина като аз въобще не изпитвам такава, въпреки че знам, че би трябвало. Дори изпитвам някакво удоволствие да си спомням за тази случка. Някакво мрачно задоволство. Все едно ми харесва да съм лоша.
Толкова ли съм лоша, че дори не ме е срам от това? Грешница ли съм, ще горя ли в Ада? Ще бъда ли наказана?
Изпитвам удоволствие да се потопя в моя мрачен подземен свят. Може би ми е писнало да съм все добрата. Винаги съм се старала да бъда добра и лошото съм го потискала. Но то и няма нищо хубаво в това да постъпваш лошо - да предадеш приятел, да излъжеш, да премълчиш истината...
Никой не се връща от дълго пътуване същия човек какъвто е бил преди.

kisssy123
Активен
Мнения: 103
Регистриран на: 30 Ное 2015 22:31

Re: Дневник на keit

Мнение от kisssy123 »

24.01
продължение 2

От няколко дни кистата ме тормози все повече. Усещам тежест и притискане там, където би трябвало да се намира. Снощи се събудих по някое време и ми беше много притеснено. Реших да опитам с визуализация, въпреки че до сега никога не го бях правила. Опитах се да си представя на какво ми прилича кистата. От начало нищо не се получаваше. После някакси ми изпулва представата, че тя е в ръцете ми - приличаше на малко, меко, желирано топче. Толкова крехко и нежно, че ме беше страх да не го повредя. Озовахме се на онази моя любима полянка в планината, където има мека зелена тревица, малка рекичка ромоли, а когато се излегнеш на тревата - в далечината виждаш високи синкави върхове. Исках да се освободя от това топче, но просто не знаех как. Не можех да го оставя в тревата, страх ме беше някой да не го смачка. Не можех и да го пусна в реката, пак можеше да се пръсне, удряйки се в някакви камъни. Най-безопасно беше да отлети, но за целта трябваше да се превърне в нещо друго. Примерно птица или пеперуда. Опитвах се да си го представя, но то не искаше.
В един момент сякаш ми каза - "Ти си виновна". Обвиняваше ме, че заради мен то се е появило, не беше щастливо, беше едно такова - повредено. Трябвало е да се превърне в нещо друго, по-хубаво, но накакси нещо се е объркало и то се е повредило.
Извиних му се, казах му, че не съм знаела, че ще стане така, не съм го искала.
После се замислих за случките, в които съм се чувствала виновна и в които съм се самообвинявала, че съм постъпила против принципите си. За всички онези случки, в които съм знаела, че постъпвам нередно, но въпреки това съм го направила.
Едно е да сгрешиш от незнание и без да искаш, а съвсем друго - когато знаеш, но искаш...
Никой не се връща от дълго пътуване същия човек какъвто е бил преди.

kisssy123
Активен
Мнения: 103
Регистриран на: 30 Ное 2015 22:31

Re: Дневник на keit

Мнение от kisssy123 »

25.01
Снощи пак тесах за кистата. Много ме тревожи. Стигнах до извода, че се чувствам безпомощна. Започнах да се връщам назад в случките, когато съм се чувствала безпомощна. Сетих се когато ме болеше крака и не знаех какво е, и лекарите не можаха да ми помогнат. Изпих сумати лекарства, биха ми инжекции, правиха ми изследвания. И накрая се оказа, че освен да ми постави диагнозата дискова протрузия, конвенционалната медицина не може да ми помогне. Неврологът, при когото ходех ми каза, че щем лекарствата и инжекциите не ми повлияват, той не може да направи нищо повече. Изпаднах в ужас, че ми има нещо друго, някакво зловредно и нелечимо заболяване... Направих ЯМР, който показа, че нищо ми няма, поуспокоих се и започнах да търся алтернативи. Ходих на балнеолечение, ходих на мануален терапевт, четох книги и материали и малко по-малко осъзнах, че единствено аз мога да си помогна, като не се обездвиждам и като правя редовно упражнения. Така успях да постигна мирно съжителство с моята дискова протрузия.
Имаше и още един случай - когато ми се появи екзема на петата, която впоследствие се прехвръли и на пръстите на ръката. От начало отново ходих при конвенционален лекар, мазах се с какви ли не мазила, които имаха само временен ефект. Накрая се отказах от това и започнах да наблюдавам екземата, от какво се влошава, от какво се подобрява. Екземите са заболяване, което според конвенционалната медицина няма обяснение и няма лечение. Реших да опитам с хомеопатия. Хомеопатът ми подсказа връзката и аз направо щях да се плесна - как може до сега да не го бях осъзнавала... За няколко месеца екземата изчезна.
Сетих се за още една случка - още като започнах като студентка, ми се появи една болка точно на същото място, където е и сега. Ходих по лекари и се притеснявах, че не знам какво ми е. Накрая се оказа, е е от бъбреците.
Запитах се кога преди това съм се чувствала безпомощна по този начин, когато ме боли нещо и ми изплува случката, когато бях на 5 и се наложи да вляза сама в болница заради обезводняване от разстройство. Спомените ми са доста бледи, но си спомням стаята, помня, че майка не я пуснаха да е с мен, но помня защо. В стаята с мен имаше още две жени, на едната мъжът й бил летец.
Успях да се вживея в образа си като малка. Излезе ми безпомощност, страх, гняв. Най-вече към гадните лекари, които не ти казват какво ще ти правят, но непрекъснато ти правят разни гадни манипулации, които ти причиняват болка. Чувстваше се толкова самотна и безпомощна. Опитах се да успокоя тогавашното ми аз, да й кажа, че лекарите искат тя да оздравее, но това е единствения начин, който те знаят. Тя беше много ядосана и че не са пуснали майка, обясних, че сигуно такива са правилата в болницата. Тя искаше при мама.
Явно от тогава ми е останало убеждението, че болниците и лекарите са гадни, карат те да се чувстваш безпомощен, слаб, уязвим. Уж ти помагат, но въпреки това са гадни. Не намерих какво да отговоря на това.
Завърших с това, че има и други начини.
Никой не се връща от дълго пътуване същия човек какъвто е бил преди.

kisssy123
Активен
Мнения: 103
Регистриран на: 30 Ное 2015 22:31

Re: Дневник на keit

Мнение от kisssy123 »

27.01

Вчера пак тесах за усещането за тежест, което си мисля, че е свързано с кистата. Тесах, че кистата ми тежи - буквално физически, както и психически. Защо? Защото усещам физически дискомфорт, защото ме е страх от болката, защото не знам как да се справя с тази болка. Не виждам изход, решение, начин. Чувствам се безпомощна.
Мисля си, че щом изпитвам някаква болка, значи нещо не е наред с тялото ми, значи нещо е повредено. ЕДно нормално, здраво тяло няма да усеща болка. Щом ме боли, значи тялото ми се опитва да ми каже нещо.
Но аз не знам какво да правя. Ако отида на лекар - ясно е какво следва - тяхното решение е операция. Страх ме е от лекари, нямам им доверие, страх ме е от болници и от начина, по който се чувстваш там - слаб, безпомощен, уязвим. Дали би следвало да тесам този страх и да се опитам да се освободя от него?
Разбира се, сега имам и ТЕС, но не мога да повярвам напълно в действието му. Тоест -вярвам и виждам резултите в психологическо отношение. Само за два месеца съм много по-спокойна, няма ги нервните потрепвания, усещането за загуба на реалност, чувството, че на всяка цена трябва да забременея, че времето ми изтича, неприязънта към мъжа ми. Много по-спокойна съм и към дъщеря ми. И мъжът ми казва, че вижда промяната у мен.
Но защо тогава не мога да се убедя, че и на физическо ниво мога да постигна успех с ТЕС? Имам нужда от някакъв резултат, макар и дребен, за да се убедя сякаш?
Но се замислих и друго - отново припомняйки си за това "Има и други начини". ТЕС ми помага, но знам, че има и други техники и си поставям за цел да ги открия. Също така мисля да направя нещо като прочистване на организма, но трябва да събера информация по въпроса. Имам желание да направя и великденските пости.

Интересни неща за отбелязване:
В събота бях на семинар и съвсем случайно М. се озова седнала до мен. Опитах се да си представя как й строшавам очилцата, но нищо подобно. По-скоро осъзнах как и тя в себе си таи един голям куп комплекси и ми се прииска да я прегърна и да й помогна по някакъв начин. Сигурно и на нея не й е никак лесно.
(Сега докато пиша тези неща, усещам някакви скрити чувства, но в момента не мога да ги определя. Може би трябва да се върна пак към това по-късно.)

Друго нещо - говорихме си с Б. Казах му, че когато вървя по моя път и правя нещата, които искам, имам чувството, че се отдалечавам от него. А той каза, че имал чувството, че се приближавам към него.
Той казва е се приема и харесва такъв какъвто е и не иска да се променя. Смята, че е достигнал някакво душевно равновесие, което го устройва.
Усетих, че се подразних от това. Един вид - той си е перфектния и всичко си му е наред, а всичките ни проблеми са били заради мен и моята психическа неустойчивост... Не ми харесва това.

И нещо от вчера. Дидито искаше да си играем, но на мен въобще не ми се играеше тази вечер. Тя известно време ме врънка и хленчи. Опитах се, но усещах дълбоко вътрешно нежелание и неприязън да играя в този момент. В същото време не исках да й отказвам, защото се чувствам виновна, когато не си играя с нея. След още известно мрънкане, много се ядосах и изкрещях, че не ми се играе.
Не бях крещяла много отдавна. Уплаших се от себе си. Опитах се да анализирам на глас чувствата си. Дидито се разстрои и отиде в стаята си разплакана. Мъжът ми каза, че се разстроила, защото не било станало на нейното, че не е успяла да се наложи. Но аз знаех, че не е това. Отидох при нея, питах я защо плаче - заради това, че се развиках, или заради това, че не исках да играя с нея. Каза, че нито едно. Питах я дали просто се чувства тъжна - каза да. Каза, че й е скучно в детската градина и по цял ден решавали задачи. Напомних и че все пак там има деца, с които може да играе, а вкъщи е казвала, че също й е скучно. Дори сама искаше да ходи на градина.
Опитвам се да разбера какви мисли минават през малкото й мозъче, иска ми се да я насоча, да й помогна, не искам в душата й да остават травми. Все още не съм решила да пробвам ТЕС с нея, нито пък да правя прокси. Не съм сигурна как да го направя и дали ще го направя правилно.
После тя каза, че иска да си има братче или сестриче. И аз й казах колко много го искам и че не знам защо все не идва това братче или сестриче. Стана ми много тъжно и ме връхлетя цялата вина, която изпитвам, че не мога да й го осигуря. И че се опитвам да компенсирам играейки си с нея, дори когато въобще не ми се играе, като се самонасилвам и самонатискам по този начин.
Казах й, че това, че не ми се играе с нея, не значи, че не я обичам и тя ме прегърна.
Като стана време за лягане, поиска да спи при нас, но мъжът ми не беше много навит, затова легнахме двете с нея на дивана. Говорихме си и се закачахме. Осъзнавам, че тя просто иска внимание и време с мен по единствения познат й начин - чрез игра.
Попитах я за какво най-много си мечтае. Тя каза - да си има свой телефон, за да може да ми се обажда когато е на градина. Иска също да няма вечери, да не си лягаме и да си играем по цяла нощ. Питах я какво най-много й харесва да прави - да си играем заедно и да правим сладки и курабийки. :)
Последно промяна от kisssy123 на 14 Фев 2016 14:14, променено общо 1 път.
Никой не се връща от дълго пътуване същия човек какъвто е бил преди.

ivangp
Site Admin
Мнения: 4523
Регистриран на: 01 Яну 1970 02:00

Re: Дневник на keit

Мнение от ivangp »

Кейт, супер е че продължаваш да пишеш и, че не се притесняваш да разкриеш душата и мислите си. От четенето на последните ти постове обаче оставм с впечатлението, че доста размишляваш върху нещата от живота и стигаш до прекрасни прозрения, но малко ТЕСиш всички тези мисли и изводи.
Например:
kisssy123 написа:24.01
От няколко дни кистата ме тормози все повече. Усещам тежест и притискане там, където би трябвало да се намира.

Какво друго в живота ти ти тежи и те притиска?
В каква област от живота си чувстваш тежест и се чувстваш притисната да правиш нещо, което не желаеш?
Какво се опитва тялото ти да ти покаже / подксаже с този проблем?
Накъде се опитва подсъзнанието ти да насочи вниманието ти чрез този проблем?

Това са все теми за ТЕСане.
Снощи се събудих по някое време и ми беше много притеснено. Реших да опитам с визуализация, въпреки че до сега никога не го бях правила. Опитах се да си представя на какво ми прилича кистата. От начало нищо не се получаваше. После някакси ми изпулва представата, че тя е в ръцете ми - приличаше на малко, меко, желирано топче. Толкова крехко и нежно, че ме беше страх да не го повредя. Озовахме се на онази моя любима полянка в планината, където има мека зелена тревица, малка рекичка ромоли, а когато се излегнеш на тревата - в далечината виждаш високи синкави върхове. Исках да се освободя от това топче, но просто не знаех как. Не можех да го оставя в тревата, страх ме беше някой да не го смачка. Не можех и да го пусна в реката, пак можеше да се пръсне, удряйки се в някакви камъни. Най-безопасно беше да отлети, но за целта трябваше да се превърне в нещо друго. Примерно птица или пеперуда.
Дотук добре, но защо само си представяш, къде е ТЕСа? Защо не го ползваш? Всяко от горните изречения е добре да се вмъкне в ТЕС декларация. Ако го беше направила, това
Опитвах се да си го представя, но то не искаше.
най-вероятно нямаше да се случи. А топчето само щеше да се трансформира в нещо друго и да си намери свой начин за метаморфоза.
В един момент сякаш ми каза - "Ти си виновна". Обвиняваше ме, че заради мен то се е появило, не беше щастливо, беше едно такова - повредено. Трябвало е да се превърне в нещо друго, по-хубаво, но накакси нещо се е объркало и то се е повредило.
Извиних му се, казах му, че не съм знаела, че ще стане така, не съм го искала.
Супер, но тук пак трябва всяко изречение и мисъл да се ТЕСат.
После се замислих за случките, в които съм се чувствала виновна и в които съм се самообвинявала, че съм постъпила против принципите си. За всички онези случки, в които съм знаела, че постъпвам нередно, но въпреки това съм го направила.
Едно е да сгрешиш от незнание и без да искаш, а съвсем друго - когато знаеш, но искаш...
И това добре, но защо не си направи списък с тези случки и не ги изчисти от негативни емоции с ТЕС?

Пак да повторя - много мислиш и добри неща измисляш, но без ТЕС всички тези изводи и прозрения ще си останат само осъзнати, но неотработени истини. Ако прилагаш ТЕС за тях резултатите, които ще виждаш, ще идват много по-бързо и промените в жияота ти ще са доста по-значителни.

И още нещо - във връзка с мъжа ти - помни, че с това съзнание и в това тяло живееш един единствен живот и той е ограничен във времето. Всъщност времето ти в този живот е най-ценното ти притежание. То е единственото нещо, което не можеш да създадеш, да върнеш или да промениш. Помисли си много хубаво, как го използваш и как искаш да изживееш този живот - в страх, лъжа, вина, безсилие или смело, откровенно и с отговорност за взетите решения и техните последствия. Вземи живота си в ръцете си, живей го според собствената си ценностна система (последната най-вероятно ще трябва да преосмислиш, сегашната ти е повлияна силно от родителите ти и обществените нагласи) и поеми цялата отговорност за това, което се случва с теб от тук нататък. Иначе след много години, като се обърнеш назад само ще съжаляваш за пропуснатите шансове. Според едно проучване на стари хора, това за което те са съжалявали, преосмисляйки живота си, са били не нещата, които са направили, а тези, които не са имали смелостта да сторят.

При теб има два варианта за промяна. Поне аз тези виждам.
1. Приемане на мъжа ти такъв какъвто е и продължаване на семейния живот
2. Раздяла с мъжа ти и търсене на партньор, който да удоблетворява всичките ти изисквания.

И двата варианта са трудни. И двата искат много смелост и много работа върху себе си. Ти трябва да избереш един от двата. В момента висиш в пространствотомежду тях и липсата на решителност те смазва (според мен).

Трябва да вземеш решение. Всяко решение (пак според мен) е по-добро от липсата на решение.
Но за да вземеш решение трябва ножът да опре в кокъла.
И в крайна сметка въпросът е - Кога ножът ще опре в кокъла за теб. колко още страдание можеш да понесеш преди да се вземеш в ръце и да тръгнеш в някаква нова посока.

Мен лично неизвестността и нерешителностт ме убиват. Те много приличат на безпомощност, но не са. Те са просто бездействие породено от страх.
Реши какаво искаш в дъното на душата и сърцето си. ИзТЕСай страха и действай!

"По-добре да паднеш като скала, отколкото да се рониш като пясък" - Чингис Хан
Постоянство, Дисциплина и Упоритост
са ключовете за успех във всяко начинание.

ivangp
Site Admin
Мнения: 4523
Регистриран на: 01 Яну 1970 02:00

Re: Дневник на keit

Мнение от ivangp »

А и една препратка от друг дневник, която ми се струва аналогична:
viewtopic.php?f=1&t=877&start=15
ivangp написа:Мери, защо не го напуснеш този мъж, дето толкова те отблъсква? Какво те спира?

Не знам защо, но като те чета все ми идват наум едни стихотворения. Не помня вече от кого са. Или от Давид Овадия или от Дамян Дамянов. А може и от някой друг да са. Но са ми се запечатали в главата и нещо все се сещам за тях, като те чета. А интуицията е добре да се слуша.
Та мисля да ти ги напиша. Може някак да ти помогнат. Знае ли човек.

Ето ги:
"Някога исках да бъдеш нещастна.
Днеска за теб ми е жал
Няма от твоята мъка по-страшна
По-безнадеждна печал

Устни на мъж да целуваш без обич
Век да живееш в лъжи
Знай, на сърцето от камък надгробен,
Туй по-жестоко тежи!"


И второто:
"Колко трудно се убива любовта, в сърцето корен впила!
Гледаш неочаквано тя крие нерушима, страшна сила.

Колко лесно се убива любовта, в сърцето корен впила!
Дума само, поглед, може би й стигат, да я видиш мъртва, мила!"


Ако те разплачат, отчаят и т.н., ТЕСай и ги чети, докато нямаш вече негативни емоционални реакции докато ги четеш. :idea:
Постоянство, Дисциплина и Упоритост
са ключовете за успех във всяко начинание.

kisssy123
Активен
Мнения: 103
Регистриран на: 30 Ное 2015 22:31

Re: Дневник на keit

Мнение от kisssy123 »

Благодаря за идеите. Някои от нещата, които си написал са напълно вярни за мен, други някак не ми резонират.
Но като цяло постът ти ме остави в някакво много мрачно настроение...
Имам чувството, че съм разпокитила целия си живот и в момента седя сред развалините и не знам какво да правя с отломките.
Не знам какво искам в дъното на душата и в сърцето си. Сякаш в момента не виждам никакъв смисъл в нищо. Каквото и да направя ще е зле.
Снощи и днес тесах по 1 час само това и не постигнах никакъв напредък. Нищо не ми се открива. Единствено нежеланието ми да изговарям на глас мислите си се засилва все повече.
Никой не се връща от дълго пътуване същия човек какъвто е бил преди.

ivangp
Site Admin
Мнения: 4523
Регистриран на: 01 Яну 1970 02:00

Re: Дневник на keit

Мнение от ivangp »

kisssy123 написа: Имам чувството, че съм разпокитила целия си живот и в момента седя сред развалините и не знам какво да правя с отломките.
За да изградиш нова сграда на мястото на старата първо трябва да разрушиш старата.
Постоянство, Дисциплина и Упоритост
са ключовете за успех във всяко начинание.

kisssy123
Активен
Мнения: 103
Регистриран на: 30 Ное 2015 22:31

Re: Дневник на keit

Мнение от kisssy123 »

02.02
Тези дни съм много объркана.
Започнах да препрочитам какво съм писала от началото и взеха да ми излизат нови неща.
Усещам, че все още не съм преодоляла страха да не ми се скарат, да не направя грешка.
Разбвах още една причина, поради която смъртта на баба ме разстрои толкова - и която не съм изчистила - ядът към лекарите и болниците, чувството, че не те лекуват, а те разболяват, че там не е сигурно. И страхът да не ми се случи и на мен подобно нещо.
Още едно прозрение - онова настроение на майка, в което е толкова ядосана, че ме е страх от нея и не смея да й противореча. Това задължително трябва да го тесам. Защото всяко мое решение минава през призмата "Какво ще каже майка за това"...

Механизъм
Стоя до прозореца на влака. Искам да си протегна ръката навън, за да усетя свежия прохладен въздух. Обаче знам, че не бива, защото е опасно. Така ми е казал някога някой. Въпреки това искам да го направя - в сърцето си усещам, че го искам. Оба1е ме хваща як страх. Ако го направя и нещо стане, ще съжалявам и ще се чувствам виновна - "Видя ли, ние ти казахме, а пък - ти.." Тази мисъл ми отравя цялото удоволствие. Въпреки всичко вътрешно усещам, че искам да направя нещо такова щуро - напук на правилата. Оглеждам се напред назад два три пъти и виждам, че няма нищо опасно. Подавам ръката си от прозореца.
Никой не се връща от дълго пътуване същия човек какъвто е бил преди.

kisssy123
Активен
Мнения: 103
Регистриран на: 30 Ное 2015 22:31

Re: Дневник на keit

Мнение от kisssy123 »

03.02.
Няколко дни не ми се пишеше. След като тесах за тежестта, която усещам и кистата, на следващия ден по някое време ми светна, че вече не я усещам. Обаче имах ново усещане и то беше, че нещо някъде вътре ми е прищипано в основата на левия крак и цялото предно бедро ми беше изтръпнало. Това обаче не остана кога да го тесам.
В събота направих много хубава сесия за раждането и емоциите около него с Яна. Започнах от там, че се чувствам виновна, че много лесно съм се предала. Мъчно ми беше, исках си нормално, но се уплаших, че може да си повредя очите. Ако направя това, което ми подсказва вътрешния глас, може да пострадам и да ме боли. Замислих се кога друг път съм се чувствала така. Кога друг път съм слушала авторитет, който ми казва, че ако не го послушам, ще ме заболи.
Изплува ми случка от детството. Аз и майка ми на площадката - може би съм 4-5 годишна. Искам да направя нещо, може би да се покатеря, но майка ми казва, че ще се ударя и ще ме заболи. На кого да вярвам - на майка ми или на себе си? Аз ще внимавам, но ако пък взема, че се ударя. Но пък толкова много искам да се покатеря. Обаче и толкова много ме е страх от болката. Чувствам се безпомощна, треперя. Кога друг път съм се чувствала така?
Бебе съм, почти току що родено. Самичка съм в нещо с прозрачни стени. Студено ми е, треперя, тук е толкова неприятно, не мога да се движа, нищо не мога да направя. Тъжно ми е, мъчно мие, чувствам се самотна и безпомощна. Имам чувстото, че цял живот ще си остана сам самичка и нещастна. Ще бъда сама до края на живота си. Искам при мама на топло, там беше толкова хубаво и чувах как сърцето й бие, ние винаги бяхме заедно.
Плача, рева с пълно гърло. Взимат ме и ме отнасят при мама. Я виж, не съм толкова безпомощна. Сега съм при мама, тук е топло и хубаво. Животът не е толкова неприятен. Мога да се справям.
Връщам се на площадката и казвам на мама, че мога да се справя, ще се покатеря на катерушката, тялото си е мое, не бива да се тревожи толкова много. Тя уж го знае, но все се страхува. Още от как съм се родила.
Тук се вживявам в усещанията на майка ми - как се е притеснявала, че не наддавам, въпреки че лекарите са искали да ме кърми под час. Когато си спомних този момент много се разстроих. Осъзнах защо беше толкова важно за мен да кърмя. За да компенсирам това, което ми е било недостатъчно като бебе. Затова толкова исках да си е при мен още от самото начало. И затова съжалявам, че предпочетох да съм секцио и да я оставя първата нощ самичка.
Тесах чувствата на майка и разбрах, че вътрешно усеща, че лекарите не са прави, иска да съм си при нея, а не да ме носят под час и аз да не наддавам. Но все пак - те са експерти и освен това са помогнали нея да я има (баба ми е имала няколко аборта преди това). Накрая майка решата, че си тръгва от болницата и ще си ме кърми когато поискам.
Така майка се убеждава, че все пак от мен ще излезе човек и не е необходимо да ми предава своите страхове и ме оставя да играя какво искам без непрекъснато да ме поучава.
В крайна сметка вината за секциото не беше намаляла, обаче пък мисля,че изчистих друг аспект.

След сесията се почувствах прекрасно - толкова ми беше леко и спокойно. Реших да се поразходя и краката сами ме отведоха до едно заведение край плажа. Седнах на топло край печката, гледах морето и оставих мислите ми да се реят свободно. Но всъщност не мислех за нищо. Само регистрирах какво се случва около мен, но без да му давам оценка. И всичко беше толкова хубаво, толкова спокойно, имах чувството, че съм попаднала в някаква паралелна реалност. Можех да стоя с часове така и да гледам как в чая ми се образуват сенки на миниатюрни вълни от парата, която се издига от него. Беше уникално усещане. Нищо не беше в повече, нищо не беше по-малко, нищо не беше добро или лошо, не бях тъжна или радостна. Просто всичко беше и аз бях.
Когато се стъмни и морето не се виждаше повече, тръгнах да се прибирам. Избрах възможно най-обиколния път. Вървях много, много дълго.
В един момент както си вървях, ми мина мисълта, че кистата ми става много прозрачна и много лека, започва да се издига от ръката ми, полита нависоко, превърнала се е във въздушно мехурче, като сапунено балонче и в един момент се пръсва на малки капчици.
Последно промяна от kisssy123 на 14 Фев 2016 14:16, променено общо 1 път.
Никой не се връща от дълго пътуване същия човек какъвто е бил преди.

kisssy123
Активен
Мнения: 103
Регистриран на: 30 Ное 2015 22:31

Re: Дневник на keit

Мнение от kisssy123 »

03.02
Опитвам се да тесам с "Вч не знам какво искам". Но не се получава. Когато мисля за това, блокирам. Сякаш съм стигнала някаква граница, отвъд която не мога да премина.
Никой не се връща от дълго пътуване същия човек какъвто е бил преди.

kisssy123
Активен
Мнения: 103
Регистриран на: 30 Ное 2015 22:31

Re: Дневник на keit

Мнение от kisssy123 »

05.02
Отново пробвах да тесам това, че не знам какво искам (10). Страх ме е да направя избор, да взема окончателно решение (10).
Вч не знам какво искам в душата и сърцето си...
Знам какво не искам - не искам да работя, не искам да домакинствам, не искам да играя на игри, които не ми харесват, не искам да ставам рано, не искам да водя дъщеря ми на градина, не искам да правя едно и също нещо ден след ден.
И тогава ми просветна, че това, което ме тормози е еднообразието.
Правенето на едно и също нещо ден след ден. Извършване на едни и същи, не особено приятни и не особено интелектуално стимулиращи дейности. Имам нужда от разнообразие. Стана ми много тъжно. Тесах Вч ми е мъчно, че имам нужда от разнообразие, я го нямам. Разплаках се. Тесах, поплаках.
Чудех се дали трябва да се освободя от тази нужда и как всъщност да го направя.
След известно време тесане, се успокоих. Реших, че няма нужда да вземам някакви окончателни крайни решения, които да важат до края на живота ми. Достатъчно е да реша какво искам тук и сега.
Не искам да напускам мъжа ми. Харесва ми семейството, което имам.

Вчера предиобяда се чувствах много добре и спокойна. Минаваха ми разни неща през ума докато работех. Едното беше, че тази тайна много ми тежи и дали пък да не му кажа. За известно време този вариант ми се струваше напълно възможен. После обаче в главата ми се появи представата как наистина му казвам и усетих как ми се врътва свят все едно ще припадна, ако продължа да мисля за това.
Трябва да тесам това, но трябва да съм сама, защото не знам накъде ще ми избие...
Предните дни също мислих за това. До сега не бях допускала мисълта да му кажа толкова близо до съзнанието си.
По-скоро бих умряла от колкото да му кажа. Защо да си причинявам това? Минало е. Не мога да му кажа, ще се побъркам, ако трябва да му кажа. Защо трябва да му казвам?
Защото тази тайна ми тежи и ме отчуждава от него.
Страх ме е, че ако му кажа, ще ме намрази завинаги, може да поиска да се разделим или пък ще живеем сърдити до края на живота си. Това е дори по-зле - заедно, но разделени духовно. Звучи ми като наказание, сравнимо с ада на земята.
Така е по-добре, няма нужда да му казвам.
Но иначе ще се освободиш от тайната, от този тежък товар, който носиш вече толкова години.
Последно промяна от kisssy123 на 14 Фев 2016 14:18, променено общо 1 път.
Никой не се връща от дълго пътуване същия човек какъвто е бил преди.

kisssy123
Активен
Мнения: 103
Регистриран на: 30 Ное 2015 22:31

Re: Дневник на keit

Мнение от kisssy123 »

05.02

От какво най-много ме е страх? Да не умра, че няма да мога да се възпроизведа повече, от мнението на майка ми, да не разберат колко лош човек съм. Всъщност дори повече от смъртта ме страх от това да ме боли и да се мъча толкова много, че да ми се иска да умра. Да се мъча, да страдам и да се влача в агония, да живея, знаейки, че ще умра.
Четох, че страхът от смъртта е нужда от сигурност.
Никой не се връща от дълго пътуване същия човек какъвто е бил преди.

Публикувай отговор