Няма да е лошо да работиш с мисълта, че ти и октопода сте едно и също. След това да позволиш на октопода да постъпи както той намери за добре, ако още съществува в съзнанието ти.
Ако това, което четеш те плаши, първо поработи с този страх.
Друго – влез в диалог с октопода и го тупкай все едно ти е клиент и му направи сесия за неговите чувства, преживявания, мисли, изцели го!
Алиса, благодаря за включването!
Сливам се с октопода, но бързо след това изкача отделен от мен. Досега не писах, защото нищо не се случваше и реших да изчакам дали нещо ще стане с този октопод. Няколко пъти виждах октопода волен и свободен в океана, след сеанса с Иван беше винаги така свободен. Потупвах го, но усещането ми беше, че е свободен и че няма нищо повече за чистене там.
Но случайно прочетох в раздел "за модератора" за Иван Петърнишки колко курсове е изкарал и прочетох, че е карал и Метода Седона и се сетих, че аз също имам записи на Седона на английски език. Преди няколко години имаше една промоция да ги чуеш безплатно и ако ти харесат тогава да си ги купиш. На мен много ми хареса и докато ги слушах се сетих за една лекция на един тибетски Лама преди още няколко години, който постоянно повтаряше "let it go", в смисъл да оставиш емоциите и мислите просто да си отидат, дори да изпиташ нещо, да не го задържаш в теб. Та въпроса в Седона "could I let it go?" ми се стори еднакъв с "let it go" на Ламата. Но интересът ми продължи точно няколко седмици, въпреки че записът не беше никак евтин. Като всяко нещо, захващам се с нещо точно за няколко седмици или няколко месеца и после губя интерес и се захващам с нещо друго и така накрая нищо, накрая се озовах с диагноза рак.
Та реших да послушам от записа на Седона. Явно отключи нещо в подсъзнанието ми, защото изпитах толкова силна смазваща болка, че майка ми си е отишла от този свят и че повече никога няма да мога да я видя.
Аз само да кажа, че когато тя почина бях в много тежка депресия, около една година непрекъснато заспивах и лягах с мисълта за нея и исках да умра и да бъда с нея, където и да е. На моменти, дори като вървях по улиците, се отключваше тази силна смазваща болка, която се възвърна при записа, и започвах да плача и не можех да спра. Бяха ми предписали един лек депресант Деанксит. Тогава 6 месеца нямах никакъв цикъл и за броени месеци от 50 килограма се надух на 65 и се установи че имам висок пролактин, който подтиска овулацията ми и микроаденом на хипофизата (двете са свързани, микроаденомът селектира тези големи количества прлокатин).
В този момент видях октопода, който беше взел едно острие и искаше да го забие в себе си и да се самоубие. Започнах да тесам "Искам да умра и да бъда с майка ми където и да е тя. Не мога да си представя цял един живот без нея. Сърцето ми се разкъсва от болка и безнадежност. Десният бъбрек ме пробожда" (през цялото време ме пробождаше десният бъбрек).
Също така ми изплува "не мога да си простя, че не можах да помогна на майка ми да се излекува и да живее дълго и щастливо". Въпреки че с Иван го тесахме, явно все още е останало в мен.
Със сигурност не съм изчистила всички тези опустошителни емоции, защото сега като ги описвам, се възвръщат. Не знам дали ще мога да ги изчистя, не знам как ще приема на подсъзнателно ниво, че няма да видя повече майка си. На съзнателно ниво ясно, бях го приела...А и какво да правя сега с този октопод, който е насочил острието към себе си?
Досега излязоха няколко самоунищожителни програми:
Едната е, че ако не мога да родя свое дете, искам да умра. Това е абсолютно невъзможно за преодоляване, така го чувствам.
Другата е, че аз съм виновна за смъртта на майка ми и трябва да се самонакажа с тази болест, с Иван я изчистихме, остана това, че не мога да си простя, че не можах да й помогна да се излекува, затова трябва да накажа себе си.
А третата, доста по-слаба от другите според мен, е че не мога да простя на баща ми, че ме е изоставил, че е мерзавец, мразя го и искам да убия гените му като убия себе си (по-надолу следва какво почувствах в тази връзка и какво тесах).
Ако не се случи, просто ще умра, ще търся нови възможности в други светове или в друго тяло.
А защо не нови възможности в този свят? Кой ти гарантира, че ще идеш на ново място и в ново тяло. Кой ти гарантира, че ще изпиташ нирвана? Кой ти гарантира, че няма да се пържиш в Ада?
Единственото сигурно нещо е това което имаш в момента. Имаш тяло и един прекрасен свят, в който можеш да си щастлива. Но ти отказваш да го видиш.
Сега видях колко грешно съм се изразила, въобще не считам, че нирвана (или емоционална свобода) ми е в кърпа вързана, аз даже не се стремя към нея. Имах в предвид ако можех да избирам между двете - дете или нирвана - преходно щастие или вечно блаженство, пак бих избрала преходното щастие и това е напълно осъзнат избор.
Преди доста време, даже нямах тази страшна диагноза, просто се страхувах, че поредното ин витро ще се провали, как с всеки изминал месец яйчниковият ми резерв намалява и тогава реших, че в момента, в който ми кажат, че яйчниковият ми резерв е изчерпан, ще се самоубия. Докато си мислех всички тези неща лежах и бях в някакво много отпуснато и релаксирано състояние и може би вследствие на това започнах да виждам едни снежни огромни планини, нещо като Хималаите, и видях как след самоубийството са затворили душата ми в едно от тези снежни възвишения и ще трябва да прекарам хиляди години там. Даже се усетих там, не се мъчех в казана и никой не ме изтезаваше, просто бях затворена и ми беше отнета свободата, а много исках да бъда свободна и да летя. В момента дори не ме е страх от това, което тогава ми се стори ужасно. Толкова съм вкопчена в това дете, че от никаква друга болка и от никакво друго наказание не ме е страх, чувствам че да нямам свое дете е най-страшното наказание, че вече съм наказана и всякакво друго наказание, е нищо в сравнение със сегашното...
За едната година - ще ти отговоря след една година, ако дотогава не си спряла да ТЕСаш и пишеш.
Има си причина за това, но сега не мога да ти я кажа. Само ще ти навредя.
Защо да ми навредиш? Не приемам за отговор не мога да ти отговоря, но разбира се уважавам правото ти на избор. Когато ми правиха операцията от миома, т.е. не се знаеше другата диагноза, лекарят каза, че трябва да изчакаме 5-6 месеца за дете, което ми се стори ужасно дълго и се ядосвах, че ще чакаме толкова дълго, сега ти ми казваш една година, лекарите - никога...Дали не се самозаблуждавам, че някога ще стане, дали с ТЕС просто не си удължавам чакането и агонията? Имай в предвид, че всеки един месец, който се губи, е фатален за яйчниковия ми резерв. Как ще ме убедиш, че трябва да изчакам цяла година, как да съм сигурна, че след като тесам една година, ще се случи чудо?
ТЕС не се пропуква и аз не съм те убеждавал да си осиновиш дете или да се откажеш да родиш свое. А само да видиш и други възможности да си щастлива, да се грижиш за дете и да даваш и получаваш обич от някой който зависи от теб. Т.е. аз не те карам да избираш едното или другото, да можеш да избереш и едното и другото. Ти засега отказваш да спреш да се вкопчваш. Докато се вкопчваш шансовете ти да си щастлива са по-малки отколкто, ако се откопчиш. Ти виждаш в раждането на собствено дете единствената възможност да осмислиш живота си и да си щастлива. Аз ти показвам, че има и други възможности. Това е всичко. Не те карам да избереш другата възможност и да се откажеш от която и да е възможност. Просто ти разширявам избора. След година ТЕС ще разбереш колко съм бил прав и ще видиш смисъл в това, което правя.
За повечето хора моята позиция е налудничева. Благодаря, че все пак не ме обявяваш за луда и ненормална. На рационално ниво те разбирам, но някак си думите ти (що се отнася за детето, за всичко останало си авторитет за мен ) не могат да стигнат до сърцето ми, явно има някаква стена, която не знам дали и с ТЕС ще се пробие, ще видим.
Същото се отнася и до зачеването с инвитро. И там си се вкопчила в една единствена възможност. Откопчи се и ще имаш по-голям избор. Повече опции.
Моля те помогни ми с някакво тесане за ин витрото, как да го формулирам? Не разбрах дали предложеният от мен вариант е добър.
Всеки ТЕС който правиш е добър.
Какво имаш в предвид с това? Че се справям добре досега или че каквото и да тесам ще е добре за мен?
Искам да споделя още нещо, вчера бях на еднодневен семинар на ПайдаЛаджин - 6 часа без почивка (освен при малкото теория, която имахме). Като се прибрах следобед, едва се довлякох до в къщи, бях адски изтощена и безсилна, а мъжът ми се ужаси от синините, които имах по тялото си. Потесах малко и правих и малко от Лечебния код, но просто нямах сили и съм лежала и спала до тази сутрин. Няколко часа вече изхвърлям храчки и слуз, явно се е получило някакво чистене. Един от организаторите счита, че ПайдаЛаджин и ТЕС много си приличат, но че ПайдаЛаджин е много по-силен и мощен от ТЕС. Та исках да знам и твоето мнение. Ядосвам се, че почти не ми остава време за Норбеков, цепя секундата на две и все не ми стига времето.
Искам да споделя и тесането си от петък (10-ти март):
Тесах баща ми, не си спомням точно всичко, защото беше много емоционално и хаотично.
Първо ми изплуваха спомени с баща ми как когато майка ми беше много болна и оперирана от рак, аз му се обадих и плаках по телефона, а той дори не ме потърси след това да попита как е тя, имам ли нужда от нещо. Само да кажа, че не съм му искала пари, нищо не съм му искала, просто вътрешно се надявах да ми помогне по някакъв начин.
И тесах нещо от сорта: Този човек е мерзавец, презирам го, искам да му се връща цялата болка, която ми е причинил. Не искам да нося тези гени на бездушие, жестокост и мерзавщина в себе си, искам да убия тези гени, но единственият начин е да убия себе си. Не искам да предавам тези гени на бездушие, жестокост и мерзавщина на децата си, затова тялото ми отхвърля всяко едно ембрионче, защото не искам да предавам тези изродски гени. Той не е човек, а изчадие, отвращава ме и т.н. и.т.н. в този дух.
В един момент от нищото почувствах безкрайна обич към него. И се учудих откъде идва тя, след като не си спомням някога да съм я изпитвала. И някак си усетих, че тази безкрайна обич идва от едно малко човече, толкова е отдавна, че даже не си го спомням. За това малко човече този баща е като герой от детските приказки, силен, смел и добър. И в този момент в мен нахлува огромна, смазваща болка и тесам нещо от сорта: Аз обичам безкрайно този човек, а той ме изостави и предаде. В най-тежките ми моменти постъпи толкова нечовешки и бездушно. Не мога да му простя (и все още чувствам, че не мога да му простя) и т.н. и т.н. Виждам сърцето си прободено с много стрели и в локва кръв...
В един момент се усещам като малко орленце в орлово гнездо, той ме хваща отлита нависоко и ме хвърля отвисоко, през това време майка ми въобще не се интересува какво се случва с мен. Падам на земята и се парализирам от удара. После се виждам като малко орленце, което е останало осакатено, само очите му са големи и тъжни. И тесам нещо от сорта: чувствам се като осакатено орле без криле. Затова нямам никаква увереност и вяра в себе си и никакво самочувствие, затова постоянно се колебая и чудя. Аз не заслужавам никой де ме обича.
В един момент ми изплува един спомен как най-добрата ми приятелка от детството, която също беше изоставена от баща си, ми казва: Толкова мечтая баща ми да ми купи ново яке (били сме на около 11-12 год.). В този момент ми хрумна, а аз какво мечтая: и тогава си представих как съм малко момиченце, баща ми ме носи по една планина, а аз гледам природата и животните. Озоваваме се на една полянка, а там има най-различни животни, лъвове, сърнички и всички животни са приятели. Аз започвам да прегръщам лъвовете, а баща ми ме учи на лъвски език как да изръмжа и да ги питам дали мога да погушкам малките лъвчета. След това ме учеше и на орлов език как да говоря с орлите. После ме учи как се берат гъби, кои са отровни и кои стават за ядене, после запали огън и направи вкусна гъбена чорба. За няколко минути докато си представям всичко това съм много щастлива, после нахлува огромна болка и чувствам как в сърцето ми е прободено с нож, а кръвта се стича надолу по цялото ми тяло. И започвам да тесам как сърцето ми е прободено от този нож и ме боли, колко наранена и изоставена се чувствам от най-близкия ми човек, как не заслужавам никой да ме обича, как нищо не струвам, как не мога да му простя.
Тесах и доста пъти: "само едно родено от мен дете може да ми даде обичта и щастието, за които мечтея цял живот, но лекарите казват, че ако родя, ще умра и ще оставя детето си сираче. Не искам да съсипвам живота на детето си, но не мога да живея без него. Нямам сили да се самоубия, защото съм мекотело и за нищо не ставам. Чувствам се в капан, от който единственият изход е смъртта".
В един момент бях в метрото и потупвах тези мисли само под ключицата, за да не ме мислят за луда хората около мен. Изживях един момент на лудост, помислих си :а защо не скоча под влака, в следващия момент: ами ако остана осакатена за цял живот, след това: не мога да причиня подобно нещо на някого (мислейки за машиниста). Никога не бих направила подобно нещо да скоча под влак, наистина никога, но защо ми идват тези налудничеви мисли, дали не полудявам?
Въпросът е какво да правя с този нож, който усещам че е забит в сърцето ми, а сърцето ми кърви и ме боли?