Приказката на едни бъдещи мама и татко и тяхното ТЕС - бебче
Публикувано на: 22 Ное 2008 09:54
Нашата история е от онези истории, които винаги са ме карали да се просълзявам. Защото е свързана с най-красивото и най-уникално нещо на този свят – да дариш нов живот.
Всичко започна преди повече от година, когато с мъжа ми решихме, че вече е време да имаме дете. Мислехме, че ще се получи от първия път...дори не знам защо ми беше такава нагласата. До тогава никога, ама никога не съм предполагала (защото може би не съм се интересувала за това) колко сложно нещо е зачеването, как хиляди неща трябва да са налице и да се свържат в множество последователни химични реакции, за да се получи чудото. И така – ние бяхме с нагласата че всичко е простичко...решаваме и се получава. Може би много от вас не знаят, но когато жената реши че вече е време да помисли за дете, дори всичко преди това да е било наред с организма й, нещата коренно се променят. Моят цикъл беше като по часовник. Беше. В този първи месец, когато опитвахме, аз вложих много мои надежди. И като че ли точно защото бях решила, че съм господар на ситуацията, цикълът ми закъсня – не с ден или два....а с цели шест дни. Толкова надежди....и едно голямо разочарование. Помня че бях сама този ден – мъжът ми беше извън града. Плаках толкова много, изобщо не бях на себе си. Може би нямаше да съм чак толкова зле, ако тялото ми не ми беше дало тези шест дни надежда.
Поледваха месец след месец – все неуспешни. Първо се надявах на чудото на Коледа, после на Свети Валентин. И всеки месец – сълзи. За щастие аз не съм човек, който се жалва дълго. Бързо се изправях и започвах отново да гледам напред. Но всеки месец оставяше своя отпечатък.
След няколко неуспешни месеца помолих мъжа ми да направим спермограма.....и резултатите не бяха впечатляващи. Лекарят ни каза, че не е нужно да правим нищо, но аз попрочетох това-онова и мъжът ми започна да пие витамини и добавки. Аз му се сърдех, когато забравяше да ги пие, упреквах го, че не прави достатъчно и не му пука...Докато една сутрин се събудих и осъзнах нещо (не знам дали ви се е случвало, но на мен поне няколко пъти – събуждам се някоя сутрин, понякога през нощта и ми прищраква нещо)....изведнъж, за един кратък миг разбрах отговора на въпроса, който си бях задавала месеци наред. Причината не беше в мъжа ми...беше в мен. И не здравословна. Нещо се случваше в мен. Тялото ми, душата ми....те сякаш се опитвха да ми покажат посоката. Тук трябва да спомена, четири месеца след първата спермограма направихме нова, която беше с много добри резултати. Описвам ви всичко това, защото според мен е изключително важно как човек е стигнал до прозрението, какъв път е изминал преди това, какво е опитал и дали изборът му е спасителна сламка, или е направен съвсем осъзнато.
Аз не бях правила никакви изследвания, освен най-елемантарното – фоликулометрия с ехограф. Но вече бях напълно сигурна, че няма да избера онзи път с ходенето по лекари, когато те подлагат на какво ли не и всеки ти казва нещо различно, поне не и докато не опитам по всички други възможни начини. Аз по принцип предпочитам да ходя по лекари само за диагностика и вземам лекарства само ако не съм успяла да се справя по друг начин...така съм откак се помня. Не отричам ролята на лекарите, но единствено аз знам какво се случва в моята душа. Бях само на осемнадесет, когато вместо да легна на операционната маса заради фиброаденом на гърдата за втори път, след вече направена операция, аз предпочетох да се лекувам с гладуване...и успях.
И така – реших да се свържа с Иван. Вече го познавах от един семинар във Варна, на който аз бях инициатор. Той ми даде по скайп няколко насоки, в които да работя и предложи ако не се получи още два месеца – да се срещнем и да помислим за по-дългосрочна съвместна работа. Е, както се сещате, не се получи. Тук трябва да спомена, че никак не е случайно (защото не знам за вас, но аз не вярвам в случайностти), но точно през този период Иван се местеше със семейството си – вече увеличено с още един член - да живеят във Варна. Това беше голям плюс за нас.
Видяхме се тримата – аз, мъжа ми и Иван. Поговорихме, той ни предложи каква да бъде схемата на работа и така започнахме. Първоначално имахме по един сеанс аз и мъжа ми поотделно всяка седмица. После останах само аз....защото както чувствах още в самото начало – проблемът беше в мен. Имах да чистя много негативи от детството си, предимно свързани с моя баща.
Тук е момента да спомена, че започнахме с гладуване на плодове и чай и двамата с моя мъж – 14 дни плюс 10 захранване. Трябва да кажа, че имам невероятен партньор, който макар и да не е разбирал всички мои методи и решения, винаги, винаги ме е подкрепял. И това нетрадиционно лечение той прие с отворени обятия. Аз имах притеснения как ще му понесе гладуването, защото никога не е правил това, голям фен е на месото, а и работата му е физическа. Но истината е, че се справихме перфектно и това бяха едни от най-забавните ни и приятни вечери.
Относно сеансите с Иван – правехме понякога ТЕС, но основно това ни беше за домашно. Повече разговаряхме и не е истина как от един обикновен разговор, аз си тръгвах толкова променена, сякаш всеки път в мен се отключваше по нещо. Нещо, което винаги е било дълбоко някъде в мен, скрито и неосъзнато. Както когато изведнъж ти прищраква нещо, плесваш се по челото и си казваш – как не съм се сетил по-рано, като отговорът е бил пред мен през цялото време. Понякога много се чудех и го питах: как така успяваш да промениш по нещо в мен с един обикновен разговор, който дори не късае проблема?...и получавах отговор: Това е работата на терапевта.
Защото истински осъзнатите неща са тези, които си открил сам, а не тези, които са ти наложени.
Трябва да спомена и за една друга техника, която правихме няколко пъти – 3 мисля – състояща се от визуализация и полухипноза, при която потъваш дълбоко в подсъзнанието си и се срещаш с всичките си скрити страхове, преодоляваш ги, унищожаваш ги и се връщаш пречистен и обновен. Техниката е описана от жена, която за шест или осем (не помня точно) седмици е успяла да се излекува от тумор в на матката, голям колкото футболна топка.
След тези три сеанса, особено след единия бях много зле – в смисъл страшно изцедена, отпаднала, едва ле не неадекватна....сякаш цялата ми енергия беше изсмукана от тялото ми, за да се справи с проблема. Плаках много по време на тези сеанси....просто сякаш душата ми плачеше. Но огромната крачка беше направена – аз дадох прошка на баща си. Седмица след това се чувствах страшно уморена и отпаднала, но знаех от Иван, че ще бъде така и това не беше нещо неочаквано за мен. Тялото ми обновяваше своите клетки. Трябва да спомена и това, че всъщност ключова роля за прошката изигра отново един обикновен двеминутен разговор. Може би просто ТЕС и всичко останало което бяхме направили, ме бяха подготвили за това. Аз вече бях порастнала достатъчно, за да направя решаващата крачка. Малко след това престанахме със сеансите. Иван каза, че вече съм готова и просто трябва да оставя нещата да се случат. Месец по-късно бях бременна.
Сега, когато пиша това, сякаш преживявам всичко отново и отново. И ми е толкова хубаво. Много преди да се случат нещата аз си представях как ще опиша и моята история...копнеех да дойде моментът. И ето сега седя пред лаптопа, а по лицето ми се стичат сълзи на огромно щастие. Искам да запаметя всеки един от тези моменти, в които аз и моето мъничко човече сме едно цяло. Това не е краят на приказката, защото за нас тя едва сега започва. Гордея се със себе си, защото през целия си съзнателен живот съм била отворена за невидимото. Сега се чувствам благодарна на всички онези малки и големи неща, благодарение на които ние стигнахме до тук. И съм с пълното съзнание, че бременността ми е следствие на това, което направих със себе си. Излишно е да казвам колко много съм благодарна на теб Иване, защото ти беше така неоходимия катализатор. Затова ти винаги ще си останеш за нас нашия душевен лекар. Защото никоя болест не може да вирее в емоционално здраво тяло. Може би нещата за нас щяха да се случат рано или късно и без да направим този избор. Но дали така щяхме да създадем добра среда за развитие на нашето дете?! И ако е вярно, че душата на бъдещото дете, кръжи около потенциалната майка 2 години преди да я избере, и дори и да не вижда в нея всички качества, които иска, търси потенциал за развитието им, то може би моето дете е чакало точно този момент.
Сега продължавам да работя върху себе си и своите страхове, защото искам да изживея пълноценно всеки миг и моята малка голяма душа никога да не съжалява, че ме е избрала.
Има една велика мисъл, която откакто прочето заседна дълбоко в мен и която никога няма да допусна да си отиде: „Стратегията на успеха се крие не в това да избереш правилния път към победата, а в това, да направиш избора си така, че всички пътища да водят към нея.”
Това е началото на нашата история. Ще продължаваме да я пишем, заедно с всички хора около нас, които ни обичат и подкрепят. Няма невъзможни неща! Истината е в нас самите.....и.....не чакате да се случват чудеса. Защото всеки един от нас е едно малко чудо!
С огромни благодарности към Иван, който ни напътстваше досега и който се надяваме да продължава да ни напътства, и към съпругата му Боряна, на чиито съвети и помощ ще разчитам от тук нататък!
Всичко започна преди повече от година, когато с мъжа ми решихме, че вече е време да имаме дете. Мислехме, че ще се получи от първия път...дори не знам защо ми беше такава нагласата. До тогава никога, ама никога не съм предполагала (защото може би не съм се интересувала за това) колко сложно нещо е зачеването, как хиляди неща трябва да са налице и да се свържат в множество последователни химични реакции, за да се получи чудото. И така – ние бяхме с нагласата че всичко е простичко...решаваме и се получава. Може би много от вас не знаят, но когато жената реши че вече е време да помисли за дете, дори всичко преди това да е било наред с организма й, нещата коренно се променят. Моят цикъл беше като по часовник. Беше. В този първи месец, когато опитвахме, аз вложих много мои надежди. И като че ли точно защото бях решила, че съм господар на ситуацията, цикълът ми закъсня – не с ден или два....а с цели шест дни. Толкова надежди....и едно голямо разочарование. Помня че бях сама този ден – мъжът ми беше извън града. Плаках толкова много, изобщо не бях на себе си. Може би нямаше да съм чак толкова зле, ако тялото ми не ми беше дало тези шест дни надежда.
Поледваха месец след месец – все неуспешни. Първо се надявах на чудото на Коледа, после на Свети Валентин. И всеки месец – сълзи. За щастие аз не съм човек, който се жалва дълго. Бързо се изправях и започвах отново да гледам напред. Но всеки месец оставяше своя отпечатък.
След няколко неуспешни месеца помолих мъжа ми да направим спермограма.....и резултатите не бяха впечатляващи. Лекарят ни каза, че не е нужно да правим нищо, но аз попрочетох това-онова и мъжът ми започна да пие витамини и добавки. Аз му се сърдех, когато забравяше да ги пие, упреквах го, че не прави достатъчно и не му пука...Докато една сутрин се събудих и осъзнах нещо (не знам дали ви се е случвало, но на мен поне няколко пъти – събуждам се някоя сутрин, понякога през нощта и ми прищраква нещо)....изведнъж, за един кратък миг разбрах отговора на въпроса, който си бях задавала месеци наред. Причината не беше в мъжа ми...беше в мен. И не здравословна. Нещо се случваше в мен. Тялото ми, душата ми....те сякаш се опитвха да ми покажат посоката. Тук трябва да спомена, четири месеца след първата спермограма направихме нова, която беше с много добри резултати. Описвам ви всичко това, защото според мен е изключително важно как човек е стигнал до прозрението, какъв път е изминал преди това, какво е опитал и дали изборът му е спасителна сламка, или е направен съвсем осъзнато.
Аз не бях правила никакви изследвания, освен най-елемантарното – фоликулометрия с ехограф. Но вече бях напълно сигурна, че няма да избера онзи път с ходенето по лекари, когато те подлагат на какво ли не и всеки ти казва нещо различно, поне не и докато не опитам по всички други възможни начини. Аз по принцип предпочитам да ходя по лекари само за диагностика и вземам лекарства само ако не съм успяла да се справя по друг начин...така съм откак се помня. Не отричам ролята на лекарите, но единствено аз знам какво се случва в моята душа. Бях само на осемнадесет, когато вместо да легна на операционната маса заради фиброаденом на гърдата за втори път, след вече направена операция, аз предпочетох да се лекувам с гладуване...и успях.
И така – реших да се свържа с Иван. Вече го познавах от един семинар във Варна, на който аз бях инициатор. Той ми даде по скайп няколко насоки, в които да работя и предложи ако не се получи още два месеца – да се срещнем и да помислим за по-дългосрочна съвместна работа. Е, както се сещате, не се получи. Тук трябва да спомена, че никак не е случайно (защото не знам за вас, но аз не вярвам в случайностти), но точно през този период Иван се местеше със семейството си – вече увеличено с още един член - да живеят във Варна. Това беше голям плюс за нас.
Видяхме се тримата – аз, мъжа ми и Иван. Поговорихме, той ни предложи каква да бъде схемата на работа и така започнахме. Първоначално имахме по един сеанс аз и мъжа ми поотделно всяка седмица. После останах само аз....защото както чувствах още в самото начало – проблемът беше в мен. Имах да чистя много негативи от детството си, предимно свързани с моя баща.
Тук е момента да спомена, че започнахме с гладуване на плодове и чай и двамата с моя мъж – 14 дни плюс 10 захранване. Трябва да кажа, че имам невероятен партньор, който макар и да не е разбирал всички мои методи и решения, винаги, винаги ме е подкрепял. И това нетрадиционно лечение той прие с отворени обятия. Аз имах притеснения как ще му понесе гладуването, защото никога не е правил това, голям фен е на месото, а и работата му е физическа. Но истината е, че се справихме перфектно и това бяха едни от най-забавните ни и приятни вечери.
Относно сеансите с Иван – правехме понякога ТЕС, но основно това ни беше за домашно. Повече разговаряхме и не е истина как от един обикновен разговор, аз си тръгвах толкова променена, сякаш всеки път в мен се отключваше по нещо. Нещо, което винаги е било дълбоко някъде в мен, скрито и неосъзнато. Както когато изведнъж ти прищраква нещо, плесваш се по челото и си казваш – как не съм се сетил по-рано, като отговорът е бил пред мен през цялото време. Понякога много се чудех и го питах: как така успяваш да промениш по нещо в мен с един обикновен разговор, който дори не късае проблема?...и получавах отговор: Това е работата на терапевта.
Защото истински осъзнатите неща са тези, които си открил сам, а не тези, които са ти наложени.
Трябва да спомена и за една друга техника, която правихме няколко пъти – 3 мисля – състояща се от визуализация и полухипноза, при която потъваш дълбоко в подсъзнанието си и се срещаш с всичките си скрити страхове, преодоляваш ги, унищожаваш ги и се връщаш пречистен и обновен. Техниката е описана от жена, която за шест или осем (не помня точно) седмици е успяла да се излекува от тумор в на матката, голям колкото футболна топка.
След тези три сеанса, особено след единия бях много зле – в смисъл страшно изцедена, отпаднала, едва ле не неадекватна....сякаш цялата ми енергия беше изсмукана от тялото ми, за да се справи с проблема. Плаках много по време на тези сеанси....просто сякаш душата ми плачеше. Но огромната крачка беше направена – аз дадох прошка на баща си. Седмица след това се чувствах страшно уморена и отпаднала, но знаех от Иван, че ще бъде така и това не беше нещо неочаквано за мен. Тялото ми обновяваше своите клетки. Трябва да спомена и това, че всъщност ключова роля за прошката изигра отново един обикновен двеминутен разговор. Може би просто ТЕС и всичко останало което бяхме направили, ме бяха подготвили за това. Аз вече бях порастнала достатъчно, за да направя решаващата крачка. Малко след това престанахме със сеансите. Иван каза, че вече съм готова и просто трябва да оставя нещата да се случат. Месец по-късно бях бременна.
Сега, когато пиша това, сякаш преживявам всичко отново и отново. И ми е толкова хубаво. Много преди да се случат нещата аз си представях как ще опиша и моята история...копнеех да дойде моментът. И ето сега седя пред лаптопа, а по лицето ми се стичат сълзи на огромно щастие. Искам да запаметя всеки един от тези моменти, в които аз и моето мъничко човече сме едно цяло. Това не е краят на приказката, защото за нас тя едва сега започва. Гордея се със себе си, защото през целия си съзнателен живот съм била отворена за невидимото. Сега се чувствам благодарна на всички онези малки и големи неща, благодарение на които ние стигнахме до тук. И съм с пълното съзнание, че бременността ми е следствие на това, което направих със себе си. Излишно е да казвам колко много съм благодарна на теб Иване, защото ти беше така неоходимия катализатор. Затова ти винаги ще си останеш за нас нашия душевен лекар. Защото никоя болест не може да вирее в емоционално здраво тяло. Може би нещата за нас щяха да се случат рано или късно и без да направим този избор. Но дали така щяхме да създадем добра среда за развитие на нашето дете?! И ако е вярно, че душата на бъдещото дете, кръжи около потенциалната майка 2 години преди да я избере, и дори и да не вижда в нея всички качества, които иска, търси потенциал за развитието им, то може би моето дете е чакало точно този момент.
Сега продължавам да работя върху себе си и своите страхове, защото искам да изживея пълноценно всеки миг и моята малка голяма душа никога да не съжалява, че ме е избрала.
Има една велика мисъл, която откакто прочето заседна дълбоко в мен и която никога няма да допусна да си отиде: „Стратегията на успеха се крие не в това да избереш правилния път към победата, а в това, да направиш избора си така, че всички пътища да водят към нея.”
Това е началото на нашата история. Ще продължаваме да я пишем, заедно с всички хора около нас, които ни обичат и подкрепят. Няма невъзможни неща! Истината е в нас самите.....и.....не чакате да се случват чудеса. Защото всеки един от нас е едно малко чудо!
С огромни благодарности към Иван, който ни напътстваше досега и който се надяваме да продължава да ни напътства, и към съпругата му Боряна, на чиито съвети и помощ ще разчитам от тук нататък!