Здравей Ния. Може би въпросът не е зададен към мен, но мисля да ти отговоря. При мен по време на секциото нищо не усетих, защото бях с пълна упойка, но после като излязох от нея беше гадното. Биеха ми инжекции за свиване на матката и болките бяха адски. Отделно, че не можех да стана 2 дена. Просто като се опитвах да стана, имах чувството, че бях пълна с камъни и ме задушаваха. Отделно никой не се появяваше да ти помогне дори до тоалетната да отидеш и за моя радост успях да устискам 4 часа, но не ме питай как съм блъскала по стените и съм викала и молила някой да дойде. Общо взето 2 месеца едвам се възстанових. Докато тези, дето раждаха нормално ставаха още веднага след раждането и ги изписваха на 3-тия ден. Нищо им нямаше. Вярно си е, че всеки различно понася болката, но явно аз съм от трудните. Затова са ми кофти спомените и ми се ще да ги позабравя, преди да раждам второ.
А на мен пък ми е интересно, как така лекарите са позволили на твойта приятелка да почине, въпреки опасността от нормално раждане? Какви са тези некадърници?! Нали по спешност също се налага секцио?
Дневникът на Lady Frost
Ния, ако секциото ми беше нужно, надали щях да се чувствам така. Но то не беше!
Стигна се до него от лекарска некадърност и собствената ми неподготвеност и предоверяване на лекарите.
За мен беше ужасно изживяване, всеки миг помня. Помня как ме измъчиха с вагинални прегледи, с пукане на околоплодния мехур, със слагане на система с окситоцин... Всичко това ненужно стресиращо и травмиращо, бавещо раждането; непрекъсанто ми се повтаряше, че раждането не върви, че нищо не се получава, едва ли не, че съм негодна... Помня как вече не издържах на всичко това и започнах да плача и да искам операцията... само и само да свърши всичкия този кошмар! Помня как изгониха мъжа ми и как ме целуна с отчаян поглед! Почувствах се толкова отвратително, все едно съм попаднала в плен!
Помня как ме заведоха в операционната, как ме съблякоха, колко беше студено, как анестезиолога не успя да ми сложи упойката от първия път и се държаше лошо с мен, защото аз се прегъвах от контракции и ме болеше, а той искаше да му правя акробатични номера. Помня сърдитата операционна сестра, която са измъкнали от вкъщи, защото трябва да работи извънредно през нощта и как грубо ме сви на кълбо, направо исках да пищя в този момент, но и за това нямах сили... Съжалявам, че не си поисках пълна упойка... Да не чувам и да не усещам нищо, упойката ме хвана, но усещах как ме режат, как ме натискат и дърпат, как изваждат сина ми по... гаден начин, защото той миличкия не беше още готов да излезе... Не помня дали е изплакал, не ми го показаха (или поне не го помня този момент)...
Прекарах една кошмарна нощ в полусъзнание... Надрусаха ме с лекарства, които само ми разбъркаха главата, но не ме приспаха... Не искам да си спомням какви кошмарни неща ме преследваха тогава! Мисли и образи, които на никого не пожелавам и дори не можех да се събудя истински за да ги прогоня! Стаята ми беше точно срещу стаята, където са бебетата, чувах ги как жално плачат исках и аз с тях да завия, но и това ми беше отнето... Нямам думи за да опиша състоянието си и чувствата, които изпитвах!
Поне сестрата, която се грижеше за мен тази нощ беше мила. Говореше ми внимателно и мило, даваше ми да пия вода (изгарях от жажда заради упойката и лекарствата). Обясняваше ми какво ми прави... Имах чувството, че ако не беше тя, щях наистина да се побъркам. Тя беше нишката, която ме свързваше с реалността и слава богу....
Надали съм имала по-кошмарна нощ в живота си и надали е имало друга сутрин на която толкова да се радвам!
За щастие се възстанових бързо, бързо се раздвижих, когато ни изписваха бях почти като... счупена и залепена на ново чаша. Белезите не личат, но знаеш, че е счупена... Всички, които дойдоха да ни посрещнат ми обясняваха колко добре изглеждам и т.н., направо нож ми забиваха в сърцето... Физически бях добре, но душата ми беше на парчета... Събитията бяха страхотен удар върху самооценката ми...
В последствие това доведе до много тежка следродилна депресия, доведе до невероятни проблеми с кърменето, буквално отхвърлях детето си... Бях стигнала до там, че обвинявах единствено себе си и едва ли не благодарях на докторите, че са ме "спасили"... За щастие се осъзнах и започнах да се боря с това. Четири месеца след раждането започнах да се срещам с психотерапевт и започна моето пътешествие към мен самата...
Ния, надявам се да съм отговорила на въпроса ти!
Майче, благодаря за идеите, работа и ще работя по тях. Тесам и това, което току-що написах. Мисля, че ми подейства много терапевтично написаното... яко си поревах, яко си потесах!
Мисля, че вече виждам края на тази одисея. Дано да е така!
Стигна се до него от лекарска некадърност и собствената ми неподготвеност и предоверяване на лекарите.
За мен беше ужасно изживяване, всеки миг помня. Помня как ме измъчиха с вагинални прегледи, с пукане на околоплодния мехур, със слагане на система с окситоцин... Всичко това ненужно стресиращо и травмиращо, бавещо раждането; непрекъсанто ми се повтаряше, че раждането не върви, че нищо не се получава, едва ли не, че съм негодна... Помня как вече не издържах на всичко това и започнах да плача и да искам операцията... само и само да свърши всичкия този кошмар! Помня как изгониха мъжа ми и как ме целуна с отчаян поглед! Почувствах се толкова отвратително, все едно съм попаднала в плен!
Помня как ме заведоха в операционната, как ме съблякоха, колко беше студено, как анестезиолога не успя да ми сложи упойката от първия път и се държаше лошо с мен, защото аз се прегъвах от контракции и ме болеше, а той искаше да му правя акробатични номера. Помня сърдитата операционна сестра, която са измъкнали от вкъщи, защото трябва да работи извънредно през нощта и как грубо ме сви на кълбо, направо исках да пищя в този момент, но и за това нямах сили... Съжалявам, че не си поисках пълна упойка... Да не чувам и да не усещам нищо, упойката ме хвана, но усещах как ме режат, как ме натискат и дърпат, как изваждат сина ми по... гаден начин, защото той миличкия не беше още готов да излезе... Не помня дали е изплакал, не ми го показаха (или поне не го помня този момент)...
Прекарах една кошмарна нощ в полусъзнание... Надрусаха ме с лекарства, които само ми разбъркаха главата, но не ме приспаха... Не искам да си спомням какви кошмарни неща ме преследваха тогава! Мисли и образи, които на никого не пожелавам и дори не можех да се събудя истински за да ги прогоня! Стаята ми беше точно срещу стаята, където са бебетата, чувах ги как жално плачат исках и аз с тях да завия, но и това ми беше отнето... Нямам думи за да опиша състоянието си и чувствата, които изпитвах!
Поне сестрата, която се грижеше за мен тази нощ беше мила. Говореше ми внимателно и мило, даваше ми да пия вода (изгарях от жажда заради упойката и лекарствата). Обясняваше ми какво ми прави... Имах чувството, че ако не беше тя, щях наистина да се побъркам. Тя беше нишката, която ме свързваше с реалността и слава богу....
Надали съм имала по-кошмарна нощ в живота си и надали е имало друга сутрин на която толкова да се радвам!
За щастие се възстанових бързо, бързо се раздвижих, когато ни изписваха бях почти като... счупена и залепена на ново чаша. Белезите не личат, но знаеш, че е счупена... Всички, които дойдоха да ни посрещнат ми обясняваха колко добре изглеждам и т.н., направо нож ми забиваха в сърцето... Физически бях добре, но душата ми беше на парчета... Събитията бяха страхотен удар върху самооценката ми...
В последствие това доведе до много тежка следродилна депресия, доведе до невероятни проблеми с кърменето, буквално отхвърлях детето си... Бях стигнала до там, че обвинявах единствено себе си и едва ли не благодарях на докторите, че са ме "спасили"... За щастие се осъзнах и започнах да се боря с това. Четири месеца след раждането започнах да се срещам с психотерапевт и започна моето пътешествие към мен самата...
Ния, надявам се да съм отговорила на въпроса ти!
Майче, благодаря за идеите, работа и ще работя по тях. Тесам и това, което току-що написах. Мисля, че ми подейства много терапевтично написаното... яко си поревах, яко си потесах!
Мисля, че вече виждам края на тази одисея. Дано да е така!
"Не се отказвай от една мечта заради времето, което ще отнеме осъществяването ѝ. Времето така или иначе си минава."
Пожелавам ти да е края, наистина, разбирам те, макар че до този момент не бях се замисляла за подобен поглед върху раждането. За мен то е просто един прекрасен, много очакван миг, свързан с много физическа болка, но винаги съм приемала, че прекрасните неща имат цена и дори винаги съм смятала, че тази която аз съм платила е малка, след като няма поражения върху мен и децата (доколкото аз мога да преценя). Не знам дали това е най-правилния подход, но ми е достатъчен никога да не съм имала негативни емоции свързани с ражданията ми.
Тъй като не пишеш до какво стигаш до тук с ТЕС, ще напиша и още малко (дори и да го знаеш, не може да навреди), поглед от страни от „здрав” в това отношение човек (поне така преценявам себе си), възприемащ раждането като празник. Според мен е факт, че докато не приемеш, че начина, по който се е родило детето ти е най-добрия от всички възможни, до тогава ти няма да се почувстваш в мир със себе си. Във всички други варианти ще обвиняваш лекарите или себе си, или някой друг, но докато го правиш одисеята няма да свърши. А и ясно е, че няма как да знаеш какъв би бил изхода от едно нормално раждане, защото просто няма как. Може и лекарите да са сгрешили в преценките и действията си, но може и да не са – и това няма как да знаеш. И те самите, дори и да искаха, не биха могли да ти отговорят твърдо на този въпрос, защото при ражданията никога нищо не е сигурно до последния момент (особено пък при раждания, които тръгнат проблемно) – за това едно раждане винаги крие риск (но пък в това му е чара). Освен това риск крие и упойката в гръбначния стълб – съвсем логично е анестезиолога да се е постарал повечко – лошо би било ако не беше го направил (дори ми е чудно как успяват да поставят тези изискващи изключителна прецизност упойки на жени с контракции, които не могат нито да се свият, нито да стоят на едно място).
Трябва да намериш причина да простиш на лекарите, така както си успяла да простиш на себе си.
Ще ти разкажа нещо от второто ми раждане, защото всичко е въпрос на поглед върху нещата – може да ти помогне един страничен поглед.
Доста преди да родя, свекърва ми ми беше разказвала, че нейния дядо се е родил с „ризница”. Това, както тя ми обясни за тази „ризница” (защото не бях чувала до тогава за такова нещо), беше че това е „обвивка с която детето се ражда”. Това се случва изключително рядко и навремето тези „обвивки” са били изсушавани и когато някой е заминавал на война са му давали парченце за да го пази.
Когато малкия ми син тръгна да се ражда, след няколко-часови невероятни усилия да бъде спукан мехура стана ясно, че това няма да бъде възможно и че детето ще трябва да се роди заедно с мехура (пукат го едва след като главата излезе). Раждането без да е спукан мехура е раждане без напъни и детето се изтласква с натиск и какви ли не „ръчни манипулации” във влагалището навън (раждането е по-дълго). Сигурно има и много други неща, които аз не знам, но не съм питала, защото болката през цялото време беше толкова силна, че почти не си спомням нищо (бях като в полусън). Но едно нещо си спомням със сигурност – още от самото начало си мислех за разказа на свекърва ми, знаех, че това дете е специално, че ще бъде напълно здраво и силно, аз само трябваше да издържа да го извадят. Никога не ми е минало през ум да обвинявам лекарите за това, че не намериха начин да спукат мехура и че трябваше да издържа тези нечовешки болки. Нямам спомен доктора дори да е изваждал ръката си от мен часове наред (знаеш как боли това, щом са се опитвали да пукат мехура ти). Дори знаех, че колкото и да опитват да спукат мехура, няма да успеят. Знаех, че това ще е цената да родя специално дете, но и че всичко ще бъде наред, абсолютно наред, защото „ризницата” ще ни пази. И беше, и то не защото съм суеверна – дори не си поисках „ризницата”.
На сутринта, 3 часа след като ме бяха откарали в стаята, изтичах да гушна съпруга си.
Желая ти успех от цялото си сърце!
Тъй като не пишеш до какво стигаш до тук с ТЕС, ще напиша и още малко (дори и да го знаеш, не може да навреди), поглед от страни от „здрав” в това отношение човек (поне така преценявам себе си), възприемащ раждането като празник. Според мен е факт, че докато не приемеш, че начина, по който се е родило детето ти е най-добрия от всички възможни, до тогава ти няма да се почувстваш в мир със себе си. Във всички други варианти ще обвиняваш лекарите или себе си, или някой друг, но докато го правиш одисеята няма да свърши. А и ясно е, че няма как да знаеш какъв би бил изхода от едно нормално раждане, защото просто няма как. Може и лекарите да са сгрешили в преценките и действията си, но може и да не са – и това няма как да знаеш. И те самите, дори и да искаха, не биха могли да ти отговорят твърдо на този въпрос, защото при ражданията никога нищо не е сигурно до последния момент (особено пък при раждания, които тръгнат проблемно) – за това едно раждане винаги крие риск (но пък в това му е чара). Освен това риск крие и упойката в гръбначния стълб – съвсем логично е анестезиолога да се е постарал повечко – лошо би било ако не беше го направил (дори ми е чудно как успяват да поставят тези изискващи изключителна прецизност упойки на жени с контракции, които не могат нито да се свият, нито да стоят на едно място).
Трябва да намериш причина да простиш на лекарите, така както си успяла да простиш на себе си.
Ще ти разкажа нещо от второто ми раждане, защото всичко е въпрос на поглед върху нещата – може да ти помогне един страничен поглед.
Доста преди да родя, свекърва ми ми беше разказвала, че нейния дядо се е родил с „ризница”. Това, както тя ми обясни за тази „ризница” (защото не бях чувала до тогава за такова нещо), беше че това е „обвивка с която детето се ражда”. Това се случва изключително рядко и навремето тези „обвивки” са били изсушавани и когато някой е заминавал на война са му давали парченце за да го пази.
Когато малкия ми син тръгна да се ражда, след няколко-часови невероятни усилия да бъде спукан мехура стана ясно, че това няма да бъде възможно и че детето ще трябва да се роди заедно с мехура (пукат го едва след като главата излезе). Раждането без да е спукан мехура е раждане без напъни и детето се изтласква с натиск и какви ли не „ръчни манипулации” във влагалището навън (раждането е по-дълго). Сигурно има и много други неща, които аз не знам, но не съм питала, защото болката през цялото време беше толкова силна, че почти не си спомням нищо (бях като в полусън). Но едно нещо си спомням със сигурност – още от самото начало си мислех за разказа на свекърва ми, знаех, че това дете е специално, че ще бъде напълно здраво и силно, аз само трябваше да издържа да го извадят. Никога не ми е минало през ум да обвинявам лекарите за това, че не намериха начин да спукат мехура и че трябваше да издържа тези нечовешки болки. Нямам спомен доктора дори да е изваждал ръката си от мен часове наред (знаеш как боли това, щом са се опитвали да пукат мехура ти). Дори знаех, че колкото и да опитват да спукат мехура, няма да успеят. Знаех, че това ще е цената да родя специално дете, но и че всичко ще бъде наред, абсолютно наред, защото „ризницата” ще ни пази. И беше, и то не защото съм суеверна – дори не си поисках „ризницата”.
На сутринта, 3 часа след като ме бяха откарали в стаята, изтичах да гушна съпруга си.
Желая ти успех от цялото си сърце!
-
daromi
Лейди, това е допълнителната "екстра" на този форум. Самото споделяне действително играе ролята на ТЕС, както казва Ния някъде из постовете. Няма никакво значение кой те е "провокирал" да разказваш. Нито с какви думи ще разкажеш. Още по-малко реакцията на другите на разказа. Но тук може да получиш помощ или най-малкото подкрепа от форумистите.
Дано това да са последните страдания, които получаваме от случките, които споделяме - нещо, в което аз вярвам! И дано да сме си научили урока за по-нататъшния ни живот.
Успех!
Дано това да са последните страдания, които получаваме от случките, които споделяме - нещо, в което аз вярвам! И дано да сме си научили урока за по-нататъшния ни живот.
Успех!
Не е важно какво ни се случва, а как го приемаме.
Това е ярко илюстрирано в горните 3 разказа.
За да променим нагласата си е нужен як ТЕС, но промяна на нагласата и отношението е ВИНАГИ възможна, при наличие на желание и упоритост.
СИЛНО ПРЕПОРЪЧВАМ да се опише на лист хартия дадено преживяване и да се ТЕСа по време на писането и след това всяко изречение докато то, както и целия разказ не предизивикват абсолютно никакви негативни емоции.
Това не е най-добрият начин за преодоляване на спомените, доста болезнен е, но пък всеки може да си го направи сам вкъщи.
Най-важно е да простиш на себе си и да се освободиш от ролята на жертва на каквото и да е и на кгото и да е.
Какавидата се превръща в пеперуда с много услия и болка.
Нищо което си струва да бъде направено в живота не е лесно.
Това е ярко илюстрирано в горните 3 разказа.
За да променим нагласата си е нужен як ТЕС, но промяна на нагласата и отношението е ВИНАГИ възможна, при наличие на желание и упоритост.
СИЛНО ПРЕПОРЪЧВАМ да се опише на лист хартия дадено преживяване и да се ТЕСа по време на писането и след това всяко изречение докато то, както и целия разказ не предизивикват абсолютно никакви негативни емоции.
Това не е най-добрият начин за преодоляване на спомените, доста болезнен е, но пък всеки може да си го направи сам вкъщи.
Най-важно е да простиш на себе си и да се освободиш от ролята на жертва на каквото и да е и на кгото и да е.
Какавидата се превръща в пеперуда с много услия и болка.
Нищо което си струва да бъде направено в живота не е лесно.
Постоянство, Дисциплина и Упоритост
са ключовете за успех във всяко начинание.
са ключовете за успех във всяко начинание.
силно подкрепям описването на гадостите на лист,и тесането им.
аз описвам,тесам,после описвам хепи енд на случката,или моята виртуална позитивна реакция.
много е яко,защото пишейки си честен пред себе си,а дори това облекчава много.когато се върнаш там,и макар и постфактум,и виртуално реагираш със спокойствие и обич,нещата се променят.много!
аз описвам,тесам,после описвам хепи енд на случката,или моята виртуална позитивна реакция.
много е яко,защото пишейки си честен пред себе си,а дори това облекчава много.когато се върнаш там,и макар и постфактум,и виртуално реагираш със спокойствие и обич,нещата се променят.много!
Ния, този етап, за който говориш вече съм го преминала. Не ме интересува кой е сгрешил и как (въпреки, че лекарката ми беше неочаквано откровена с мен и си призна грешката, за което съм й благодарна; не знам дали съм й простила, но определено съм престанала да обвинявам както нея, така и всички замесени страни, включително себе си). Радвам се, че при теб нищо негативно няма към ражданията ти!
Честно да си кажа, омръзна ми хората да ми казват как да се чувствам, омръзна ми да омаловажават нещата, които съм изпитала,... Да, родила съм здраво дете, но това не намалява душевните ми болки. Да, аз искам да се справя с това и го правя, по един или друг начин се опитвам да се преборя. Пък дори да искам да си го страдам и да го натяквам на хората, това си е също мое право, което малко или много трябва да уважават (аз самата също се опитвам доколкото ми е възможно за момента да уважавам това тяхно право)...
Знам, че ще се преборя - рано или късно, лесно или трудно - но ще го направя. Един ден разказа ми ще е само много мъгляв спомен, който ще прехвърлям в главата си без грам емоция. Вярвам, също така, че сина ми сам е избрал да се появи така на този свят. Много неща ме карат да си го мисля. Но това го казвам вече от сегашната си нагласа към нещата, повредата в душата ми вече беше нанесена за жалост. Всъщност много време ми отне да проумея факта, че това е неговия избор, а аз съм била само инструмент в ръцете му. Не знам какво е трябвало да научи, но знам какво е трябвало аз да науча... И мисля, че си заслужавам шестицата за този урок!
Раждането е нещо прекрасно, никога не съм твърдяла обратното. За това съм решила да се явя на поправителен. Може би устрема ми не е много адекватен, но това съм аз. Най-сетне се приемам такава каквато съм. Приемам се с всичките си негативни черти, с всичките си грешки. С всичко, всичко... Всеки има право на своите грешки, всеки има право да изживее пълноценно уроците, които му се предлагат... Странно е! Аз съм много закрилнически настроена към хората около себе си. И го приемам до голяма степен като грешка - нямам право да предпазвам другите от техните си грешки, мога само да дам съвет... при това, ако е желан.
На този свят сме да се учим, не да ни е лесно и безметежно. Имаме нужда от пречки, които да преодоляваме...
За писането - пиша! Много пиша! Имам една дебела тетрадка където си пиша всички неща около ТЕС. Понякога се връщам назад и се смея на наивните си мисли или на чувствата, които съм изпитала. Забавно е някак си!
Дароми, Иване, Дени
Честно да си кажа, омръзна ми хората да ми казват как да се чувствам, омръзна ми да омаловажават нещата, които съм изпитала,... Да, родила съм здраво дете, но това не намалява душевните ми болки. Да, аз искам да се справя с това и го правя, по един или друг начин се опитвам да се преборя. Пък дори да искам да си го страдам и да го натяквам на хората, това си е също мое право, което малко или много трябва да уважават (аз самата също се опитвам доколкото ми е възможно за момента да уважавам това тяхно право)...
Знам, че ще се преборя - рано или късно, лесно или трудно - но ще го направя. Един ден разказа ми ще е само много мъгляв спомен, който ще прехвърлям в главата си без грам емоция. Вярвам, също така, че сина ми сам е избрал да се появи така на този свят. Много неща ме карат да си го мисля. Но това го казвам вече от сегашната си нагласа към нещата, повредата в душата ми вече беше нанесена за жалост. Всъщност много време ми отне да проумея факта, че това е неговия избор, а аз съм била само инструмент в ръцете му. Не знам какво е трябвало да научи, но знам какво е трябвало аз да науча... И мисля, че си заслужавам шестицата за този урок!
Раждането е нещо прекрасно, никога не съм твърдяла обратното. За това съм решила да се явя на поправителен. Може би устрема ми не е много адекватен, но това съм аз. Най-сетне се приемам такава каквато съм. Приемам се с всичките си негативни черти, с всичките си грешки. С всичко, всичко... Всеки има право на своите грешки, всеки има право да изживее пълноценно уроците, които му се предлагат... Странно е! Аз съм много закрилнически настроена към хората около себе си. И го приемам до голяма степен като грешка - нямам право да предпазвам другите от техните си грешки, мога само да дам съвет... при това, ако е желан.
На този свят сме да се учим, не да ни е лесно и безметежно. Имаме нужда от пречки, които да преодоляваме...
За писането - пиша! Много пиша! Имам една дебела тетрадка където си пиша всички неща около ТЕС. Понякога се връщам назад и се смея на наивните си мисли или на чувствата, които съм изпитала. Забавно е някак си!
Дароми, Иване, Дени
"Не се отказвай от една мечта заради времето, което ще отнеме осъществяването ѝ. Времето така или иначе си минава."
Това е твоето разбиране на нещата, твоето послание към Вселената и такава е най-вероятно действителността, която се връща при теб. Горе-долу с 2 думи същността на "Тайната". Или, иначе казано: "Каквото - такова!"Lady Frost написа: На този свят сме да се учим, не да ни е лесно и безметежно. Имаме нужда от пречки, които да преодоляваме...
Някои идват на този свят с непоколебимото усещане и дълбока вяра, че са тук за да се забавляват. И го правят!
Няма един общ знаменател за това защо сме тук и какво ни е необходимо, за да го постигнем. Както в училище - някои успяват с лекота, а други полагат неимоверни усилия, но нивата продължават да са различни. И винаги ще бъдат. Защото хората са различни, пътищата им, стремежите и победите - също.
Моето лично убеждение за живота не включва необходимост от пречки, които да преодолявам. Ако се натъкна на някоя - ОК, ще се справям. Но да ги предпоставям като нещо нормално и дори необходимо - никога! Това е все едно сама да си минирам пътя пред себе си, че да ми е по-трудно да го измина.
А аз искам да ми е лесно и безметежно и, повече от това, знам, че е възможно и осъществимо. 
"Ah, but I was so much older then,
I'm younger than that now."
Bob Dylan
I'm younger than that now."
Bob Dylan
Много хубаво казано, и аз така смятамmimiska написа: Моето лично убеждение за живота не включва необходимост от пречки, които да преодолявам. Ако се натъкна на някоя - ОК, ще се справям. Но да ги предпоставям като нещо нормално и дори необходимо - никога! Това е все едно сама да си минирам пътя пред себе си, че да ми е по-трудно да го измина.
Готино е да се връщаш към описаните проблеми и да разбираш, че те не са никакви проблеми вече
По-добре здрав и богат, отколкото беден и болен
Може би аз самата не се изразих правилно, като използвах думата пречки. Може би по-правилно беше да използвам по-неутрална дума. Например задачи за решаване. Лично в моето разбиране под проблем и пречка, не разбирам задължително нещо негативно (макар, че така съм се изразила).
На мен много ми харесва как е в английския език:
trouble - проблем като проблем
problem - задача за разрешаване
А дали е "лесно" и "безметежно", това са пак едни супер условни понятия и е въпрос на гледна точка. Също така до колко можем да се справяме с нещата. Не виждам смисъл да задълбаваме в понятията, защото реалните неща са отвъд езика и отвъд понятията, с които се ограничаваме.
Както и да опиша нещата, никога няма да е достатъчно точно и достатъчно изчерпателно!
На мен много ми харесва как е в английския език:
trouble - проблем като проблем
problem - задача за разрешаване
А дали е "лесно" и "безметежно", това са пак едни супер условни понятия и е въпрос на гледна точка. Също така до колко можем да се справяме с нещата. Не виждам смисъл да задълбаваме в понятията, защото реалните неща са отвъд езика и отвъд понятията, с които се ограничаваме.
Както и да опиша нещата, никога няма да е достатъчно точно и достатъчно изчерпателно!
"Не се отказвай от една мечта заради времето, което ще отнеме осъществяването ѝ. Времето така или иначе си минава."
Виж, това няма как по-точно да бъде казано!ivangp написа:Няма значение в какво вярваш и какво избираш в живота. Всичко е ОК, стига ти да смяташ, че е ОК. Единственото което е важно е изборът да е осъзнат, а не реактивен.
Вчера цял ден съм писала разни неща, които искам да тесам. Много интересни неща излязоха. Вечерта дадох и на мъжа ми да прочете, беше му много интересно, а и ми подсказа още няколко неща. Ще пиша, когато имам резултати!
"Не се отказвай от една мечта заради времето, което ще отнеме осъществяването ѝ. Времето така или иначе си минава."
От доста време не съм се вясвала тук. Извинявам се за което!
Искам да споделя един резултат от тесането си.
Тия, които са ми следили темичката знаят, че на два пъти се опитвах да правя Предизвикателството за проблемите с късогледството и астигматизма, които имам. Въпреки, че не съм го направила пълно, все пак се оказа, че имам положителен резултат, който не е за пренебрегване.
Април 2008 - бях -6 (дясно) и -6,25 (ляво), цилиндрите не помня колко бяха, но бяха различни за двете очи.
Днес (22 декември 2009) - и двете очи -5,50, цилиндър 1,20 и на двете.
Като по принцип за последните 4-5 години преди прегледа през Април 2008 не съм имала никакви промени нито по диоптъра, нито по цилиндъра.
Искам да споделя един резултат от тесането си.
Тия, които са ми следили темичката знаят, че на два пъти се опитвах да правя Предизвикателството за проблемите с късогледството и астигматизма, които имам. Въпреки, че не съм го направила пълно, все пак се оказа, че имам положителен резултат, който не е за пренебрегване.
Април 2008 - бях -6 (дясно) и -6,25 (ляво), цилиндрите не помня колко бяха, но бяха различни за двете очи.
Днес (22 декември 2009) - и двете очи -5,50, цилиндър 1,20 и на двете.
Като по принцип за последните 4-5 години преди прегледа през Април 2008 не съм имала никакви промени нито по диоптъра, нито по цилиндъра.
"Не се отказвай от една мечта заради времето, което ще отнеме осъществяването ѝ. Времето така или иначе си минава."
Оня ден забравих да пиша.
В деня на очния преглед ходих и на гинеколог. Докторката ме гледа на ехограф и аз я питах дали имам сраствания от секциото. Тя каза, че не вижда такива, дори белег не вижда, явно много добре ме били зашили (и много добре съм се тесала в това отношение ).
В деня на очния преглед ходих и на гинеколог. Докторката ме гледа на ехограф и аз я питах дали имам сраствания от секциото. Тя каза, че не вижда такива, дори белег не вижда, явно много добре ме били зашили (и много добре съм се тесала в това отношение
)."Не се отказвай от една мечта заради времето, което ще отнеме осъществяването ѝ. Времето така или иначе си минава."
В момента работя в две основни посоки:
- късогледството ми
- наднорменото тегло
За проблема с очите вече имам установен алгоритъм - работя по Предизвикателството и ако нещо изкочи и правя упражнения.
За наднорменото тегло днес изрових всички теми от форума, където сте обсъждали тази тема и си направих един хубав дълъг списък с неща за тесане и започнах да работя по тях. Комбинирам с хранителен режим и упражнения.
Усещам вече ефекта, буквално усещам как ми се топят телесата. Малко е некомфортно, но пък ми е много приятно, като знам защо и какво точно се случва.
Ще ви държа в течение.
- късогледството ми
- наднорменото тегло
За проблема с очите вече имам установен алгоритъм - работя по Предизвикателството и ако нещо изкочи и правя упражнения.
За наднорменото тегло днес изрових всички теми от форума, където сте обсъждали тази тема и си направих един хубав дълъг списък с неща за тесане и започнах да работя по тях. Комбинирам с хранителен режим и упражнения.
Усещам вече ефекта, буквално усещам как ми се топят телесата. Малко е некомфортно, но пък ми е много приятно, като знам защо и какво точно се случва.
Ще ви държа в течение.
"Не се отказвай от една мечта заради времето, което ще отнеме осъществяването ѝ. Времето така или иначе си минава."