Иване,
Един технически въпрос. Когато едно чувство не се изчисти с една ОР, продължавам директно по точките, колкото дълго трябва, докато се изчисти или правя нова настройка и чак тогава по точките. Не знам защо се питам чак сега, до сега винаги съм си продължавала по точките с колкото кръгчета са необходими, но сега изведнъж се замислих, че може да има значение (че може да става по-лесно ако не пропускам настройката).
В този ред на мисли, не ми се налага да повтарям ОР при нито едно друго чувство освен мъка. Може би за нея не съм си намерила подходящо "обяснение" до сега. Когато тесам мъка почти не мисля, някакси се оставям и просто чакам да ми мине, а това понякога не става с една ОР.
Хашимото - Предизвикателство
Ех, да се намеся и аз, пък да видим какво съм разбрала от семинара, хи хи.
Ния, когато бяхме на семинара, правихме така. Правим 2 пъти серията+настройките. След това определяме нивото. И пак 2 пъти и така, докато се изчистим. Та отговорът на въпросът ти е според мен, давай и с настройката. Да видим Иван колко точки ще ми даде + или -
Ния, когато бяхме на семинара, правихме така. Правим 2 пъти серията+настройките. След това определяме нивото. И пак 2 пъти и така, докато се изчистим. Та отговорът на въпросът ти е според мен, давай и с настройката. Да видим Иван колко точки ще ми даде + или -
-
daromi
)-
daromi
Daromi,
Премествам се тук, защото Иван е ядосан в твоята тема.
Тъй като в последно време всичко се превърна в ТЕС и само ТЕС, много ми се е иска да ти кажа, колко се радвам, че те има. Не заради нещо конкретно, не заради вчера или днес, а по принцип, не знам точно защо, всеобхватно е. Понякога те наранявам или пък така ми се струва, защото те чувствам крехка като стъкло, и дори и да внимавам ..., от известно време пък имам усещане, че вече не си крехка, дано да съм права ... Понякога и аз съм крехка и виждам някакъв пристан при теб, като при човек, който няма да реагира с „Тесай го” или с „Можеш да се вземеш в ръце, ти си силна” в моменти, когато може да ми се прииска да се отпусна и да се почувствам слаба. Важно ми е да знам, че ако изпадна в такова настроение има при кого да отида ...., може би е нещо такова.
Седнах да препрочета Илюзии. Пак с този ТЕС та ТЕС пренебрегнах нещо преди да го опозная, а и теб, макар че това никога не е била целта ми. Извинявай!
Премествам се тук, защото Иван е ядосан в твоята тема.
Тъй като в последно време всичко се превърна в ТЕС и само ТЕС, много ми се е иска да ти кажа, колко се радвам, че те има. Не заради нещо конкретно, не заради вчера или днес, а по принцип, не знам точно защо, всеобхватно е. Понякога те наранявам или пък така ми се струва, защото те чувствам крехка като стъкло, и дори и да внимавам ..., от известно време пък имам усещане, че вече не си крехка, дано да съм права ... Понякога и аз съм крехка и виждам някакъв пристан при теб, като при човек, който няма да реагира с „Тесай го” или с „Можеш да се вземеш в ръце, ти си силна” в моменти, когато може да ми се прииска да се отпусна и да се почувствам слаба. Важно ми е да знам, че ако изпадна в такова настроение има при кого да отида ...., може би е нещо такова.
Седнах да препрочета Илюзии. Пак с този ТЕС та ТЕС пренебрегнах нещо преди да го опозная, а и теб, макар че това никога не е била целта ми. Извинявай!
-
daromi
Снощи беше рожденния ми ден. Бяхме планирали да празнуваме с приятели.
В момента, в който казах на малкия ми син, че ще излезем да празнуваме, той се натъжи. В колата видях, че от очите му се стичат сълзи. Разбрах, че се обвиняваше, че беше забравил за рожденния ми ден (от няколко години на този ден ми рисува и подарява рисунка, но сега с тази грипна ваканция почти през цялото време е с едно приятелче и малко се виждаме).
Опитах да го успокоя, спряхме, преместих се при него и го гушнах. Сякаш забрави за малко, но в рамките на вечерта това се повтори няколко пъти. Идваше при мен, прошепваше тихичко „Извинявай, мамо!” и сълзите тръгваха от очите му. Имаше и други деца и това нямаше как да остане скрито. Лесно стана тема на вечерта, макар че толкова не исках, още по-малко пък детето (от всичко на света той най-не обича чувствата му да бъдат на показ). Както винаги другите не пропуснаха случая да кажат какво прекрасно дете имаме. Този път се отиде и по-далеч – как техните деца не са способни на такова нещо, как съвременние деца се интересуват само от себе си, как изчезва човешкото и децата все повече се превръщат в егоцентрични роботи.
Не ми се обясняваше какво смятам, за мен това беше една тъжна вечер, в главата ми като камък тежеше мисълта колко много ще трябва да тесаме с малкото крехко човече. Но постепенно там започна да светка думата робот (и аз стигах до нея през последните дни) и светкаше все по-силно и по-силно, дори вече не можех да усетя камъка.
В един момент си казах, че не ме интересува кой какво смята и какво ще се случи в бъдеще, гушнах прекрасното си дете и се отдадох се на мисълта, че предпочитам да бъда раним човек пред самовлюбен робот, което ме накара да се почувствам по-добре, много по-добре ... В този момент за пръв път от 6 месеца насам за всичко научено тук ми беше все едно.
Знам, че ще се върна към него някой ден, но ще изчакам този ден да си дойде сам.
В момента, в който казах на малкия ми син, че ще излезем да празнуваме, той се натъжи. В колата видях, че от очите му се стичат сълзи. Разбрах, че се обвиняваше, че беше забравил за рожденния ми ден (от няколко години на този ден ми рисува и подарява рисунка, но сега с тази грипна ваканция почти през цялото време е с едно приятелче и малко се виждаме).
Опитах да го успокоя, спряхме, преместих се при него и го гушнах. Сякаш забрави за малко, но в рамките на вечерта това се повтори няколко пъти. Идваше при мен, прошепваше тихичко „Извинявай, мамо!” и сълзите тръгваха от очите му. Имаше и други деца и това нямаше как да остане скрито. Лесно стана тема на вечерта, макар че толкова не исках, още по-малко пък детето (от всичко на света той най-не обича чувствата му да бъдат на показ). Както винаги другите не пропуснаха случая да кажат какво прекрасно дете имаме. Този път се отиде и по-далеч – как техните деца не са способни на такова нещо, как съвременние деца се интересуват само от себе си, как изчезва човешкото и децата все повече се превръщат в егоцентрични роботи.
Не ми се обясняваше какво смятам, за мен това беше една тъжна вечер, в главата ми като камък тежеше мисълта колко много ще трябва да тесаме с малкото крехко човече. Но постепенно там започна да светка думата робот (и аз стигах до нея през последните дни) и светкаше все по-силно и по-силно, дори вече не можех да усетя камъка.
В един момент си казах, че не ме интересува кой какво смята и какво ще се случи в бъдеще, гушнах прекрасното си дете и се отдадох се на мисълта, че предпочитам да бъда раним човек пред самовлюбен робот, което ме накара да се почувствам по-добре, много по-добре ... В този момент за пръв път от 6 месеца насам за всичко научено тук ми беше все едно.
Знам, че ще се върна към него някой ден, но ще изчакам този ден да си дойде сам.
Вчера обявих почивка – дълга, за целия период докато съм на кръстопът, който бях решила, че ще е дълъг (в бета, защото с алфа не разговарям в последно време тъй като много забързват нещата и трябваше да използвам тетрадка, а тетрадката ме дразни, кара ме да живея постоянно със съзнанието, че има опашка и да бързам, алфа беше само за краен случай).
През нощта последва сън. Имам усещането, че този сън продължи цял век, макар, че сюжета беше толкова семпъл. Тикви, огромен куп тикви, издълбани, с очи и уста (като по време на Хелуин). Започнах да вървя по тях и от тежестта ми те се сплескваха. Търсех някоя неиздълбана и така около един век. Не намерих, а докато вървях по тях те съвсем се сплескаха и се превърнаха в гладка повърхност, площадка, път, няма значение.
Тази сутрин попитах като казвам, че съм в почивка защо никой не чува.
Отговора беше нещо такова: „Ако беше спряла да ровиш миналото след като си в почивка и ние щяхме да излезем в почивка. Не разбираш ли, че там вече нищо няма – НИЩО! Толкова нищо, че вече започна да се страхуваш, че ще изгубиш пътя.
Сега ти се полага почивка, но ако ще почиваш, почивай като се радваш на това, което постигна, а не като продължаваш да ровиш кухите тикви и да се страхуваш, че и хубавото в тях ще издълбаеш.
Ако пък не ти се почива (ти май не си способна на това) преосмисли какво ти наричаш минало и какво нястояще. Твоето настояще представлява период от има-няма 10 години – твърде множко за настояще. Сега, след като изчисти т.нар. „минало” това настояще ти се струва толкова хубаво, че не можеш да видиш нищо за промяна в него. Това е ОК. Ако можеш просто спри и му се порадвай, ако не можеш – тирси там.”
Остана да виси само още едно нещо – защо изпитах това странно чувство (не хубаво) към Иван (съжалявам Иване, но когато спестя нещо тук после винаги следва разяснение и става дълга и широка, по-добре така).
Попитах защо така, те нали го харесваха.
Отговора беше: „Иван не приема традиционата медицина по начина, който я приемаш ти и за това той не може да разбере желанието ти да използваш всички налични средства за лечение. Ти обаче усещаш, че ако не използваш всички средства, които ти приемаш, ще ощетиш. Продължавай да слушаш себе си, в твоя свят това е ОК. Отблъсна те неприемането на позицията ти, почувства се в клетка в която това, в което вярваш е табу (както в миналото). Но скоро след това усети, че чувството изчезна, оттече се, просто трябваше да изчакаш малко за да подейства магията.
Точно в това е проблема, затова продължаваш да ровиш тиквите, защото нямаш търпение да изчакаш чувства, с които вече си се справила, да се оттекат и ти се струва, че има още за чистене. Време е да си повярваш.”
През нощта последва сън. Имам усещането, че този сън продължи цял век, макар, че сюжета беше толкова семпъл. Тикви, огромен куп тикви, издълбани, с очи и уста (като по време на Хелуин). Започнах да вървя по тях и от тежестта ми те се сплескваха. Търсех някоя неиздълбана и така около един век. Не намерих, а докато вървях по тях те съвсем се сплескаха и се превърнаха в гладка повърхност, площадка, път, няма значение.
Тази сутрин попитах като казвам, че съм в почивка защо никой не чува.
Отговора беше нещо такова: „Ако беше спряла да ровиш миналото след като си в почивка и ние щяхме да излезем в почивка. Не разбираш ли, че там вече нищо няма – НИЩО! Толкова нищо, че вече започна да се страхуваш, че ще изгубиш пътя.
Сега ти се полага почивка, но ако ще почиваш, почивай като се радваш на това, което постигна, а не като продължаваш да ровиш кухите тикви и да се страхуваш, че и хубавото в тях ще издълбаеш.
Ако пък не ти се почива (ти май не си способна на това) преосмисли какво ти наричаш минало и какво нястояще. Твоето настояще представлява период от има-няма 10 години – твърде множко за настояще. Сега, след като изчисти т.нар. „минало” това настояще ти се струва толкова хубаво, че не можеш да видиш нищо за промяна в него. Това е ОК. Ако можеш просто спри и му се порадвай, ако не можеш – тирси там.”
Остана да виси само още едно нещо – защо изпитах това странно чувство (не хубаво) към Иван (съжалявам Иване, но когато спестя нещо тук после винаги следва разяснение и става дълга и широка, по-добре така).
Попитах защо така, те нали го харесваха.
Отговора беше: „Иван не приема традиционата медицина по начина, който я приемаш ти и за това той не може да разбере желанието ти да използваш всички налични средства за лечение. Ти обаче усещаш, че ако не използваш всички средства, които ти приемаш, ще ощетиш. Продължавай да слушаш себе си, в твоя свят това е ОК. Отблъсна те неприемането на позицията ти, почувства се в клетка в която това, в което вярваш е табу (както в миналото). Но скоро след това усети, че чувството изчезна, оттече се, просто трябваше да изчакаш малко за да подейства магията.
Точно в това е проблема, затова продължаваш да ровиш тиквите, защото нямаш търпение да изчакаш чувства, с които вече си се справила, да се оттекат и ти се струва, че има още за чистене. Време е да си повярваш.”
По обед сина ми каза, че го боли коремчето. Гушнах го (както винаги) и затворих очи докато стоим така. Нямах намерение, но след толкова престой в алфа си отпътувах пак натам. Откакто открих чистото ми сърце, първото място, което виждам е то – кладенче с кристално чиста вода. Появява се геройчето, гребва малко вода и тръгва да пръска жлезата и т.н. Тогава ми мина мисълта да напръскам коремчето на Александър за да видя какво ще стане. Мина му, след минутка забърбори и забрави болката, макар че това понякога се е случвало и преди и без допълнителни интервенции, този път просто стана по-бързо.
След обед ми предстоеше едно социално посещение – имаме нови съседи (не при кучетата, от другата срана). Бях поканена на кафе, макар че никак не ми се ходеше при непознати, а и нещо ми подсказваше, че няма да ги харесам, макар че се опитвах да не се отдавам на тази мисъл, защото беше базирана само на реакцията на кучетата. Откакто тези хора дойдоха кучетата са като полудели – винаги разбирам кога жената излиза да разхожда бебето, защото лая вече се чува и при затворени прозорци.
Отидох. Бебето плачеше и майка му побърза да ми се оплаче, че от 2 дни никой в къщата не бил спал. Личеше си по всичко, особено по нервния начин, по който държеше детето на разстояние от себе си и не спираше да се оплаква как това дете искало да ги „умори” и т.н.. Прииска ми се да го гушна – изглеждаше толкова самотно, а и майка му говореше страшно силно. Не знаех дали е подходящо да попитам, но го направих. Детето с готовност ми беше „подхвърлено като топка” и майка му тръгна да прави кафе. Когато го поех хвърлих поглед към венеца му – никнеше му първото зъбче. Затворих очи и повторих процедурата с Алекс – след като ставаше при него, защо да не стане и сега? Бебето спря да плаче почти веднага, похленчи няколко секунди със затворени очи и заспа. Сложих го да си легне. Майка му притича, гледа изумено няколко секунди и заключи, че вече ще ме вика да го успокоявам.
След половин час обаче детето се събуди отново (твърде вероятно от силния глас на майка си, аз иначе вярвам, че го бях излекувала ). И всичко се повтори отново – оплакванията – поисках го – подхвърлиха ми го – майка му отиде да му приготви мляко - напръсках го – заспа. Само продължението беше леко различно. Когато се върна, майката вместо да се зарадва, избълва порой от думи как това дете очевидно я мрази, защото когато е в нея само крещи и др. като завърши с нещо което трябваше да е шегичка към детето: „Щом така добре се разбирате двамата я по-добре тръгвай направо с нея”.
Тръгнах си с мисълта, че бяха ми показали много образно как се формират „роботите”. Само ми остана да разбера как се формират „крехките човечета”, защото не успявам да анализирам себе си.
След обед ми предстоеше едно социално посещение – имаме нови съседи (не при кучетата, от другата срана). Бях поканена на кафе, макар че никак не ми се ходеше при непознати, а и нещо ми подсказваше, че няма да ги харесам, макар че се опитвах да не се отдавам на тази мисъл, защото беше базирана само на реакцията на кучетата. Откакто тези хора дойдоха кучетата са като полудели – винаги разбирам кога жената излиза да разхожда бебето, защото лая вече се чува и при затворени прозорци.
Отидох. Бебето плачеше и майка му побърза да ми се оплаче, че от 2 дни никой в къщата не бил спал. Личеше си по всичко, особено по нервния начин, по който държеше детето на разстояние от себе си и не спираше да се оплаква как това дете искало да ги „умори” и т.н.. Прииска ми се да го гушна – изглеждаше толкова самотно, а и майка му говореше страшно силно. Не знаех дали е подходящо да попитам, но го направих. Детето с готовност ми беше „подхвърлено като топка” и майка му тръгна да прави кафе. Когато го поех хвърлих поглед към венеца му – никнеше му първото зъбче. Затворих очи и повторих процедурата с Алекс – след като ставаше при него, защо да не стане и сега? Бебето спря да плаче почти веднага, похленчи няколко секунди със затворени очи и заспа. Сложих го да си легне. Майка му притича, гледа изумено няколко секунди и заключи, че вече ще ме вика да го успокоявам.
След половин час обаче детето се събуди отново (твърде вероятно от силния глас на майка си, аз иначе вярвам, че го бях излекувала
). И всичко се повтори отново – оплакванията – поисках го – подхвърлиха ми го – майка му отиде да му приготви мляко - напръсках го – заспа. Само продължението беше леко различно. Когато се върна, майката вместо да се зарадва, избълва порой от думи как това дете очевидно я мрази, защото когато е в нея само крещи и др. като завърши с нещо което трябваше да е шегичка към детето: „Щом така добре се разбирате двамата я по-добре тръгвай направо с нея”. Тръгнах си с мисълта, че бяха ми показали много образно как се формират „роботите”. Само ми остана да разбера как се формират „крехките човечета”, защото не успявам да анализирам себе си.