Мила,
С какво предизвиквам това "извинявай"? Питам, защото винаги толкова съм се радвала, когато някой "се вмъква в темата ми", само че за съжаление това рядко се случва.
Ако се наложи ще питам по биопсията, но нека излезе резултата - за сега си работя по матката като по орган, който е здрав, но който по-малко или повече е търпял изопачената ми твърде емоционална същност през годините без да се оплаква (боледува), за което съм му благодарна.
Хашимото - Предизвикателство
Голямо тесане падна тези няколко дни, но значимите прозрения, до които стигнах бяха свързани преди всичко с начина ми на боравене с ТЕС, това, че не си вярвам достатъчно и т.н.
По отношение на матката, която утре ще бъде прегледана отново, както и да въртях, стигах все до едно и също – въпреки че начина ми на мислене в миналото предполага тя да бъде органа ми в най-окаяно състояние, защото е свързан с подслоняването и приемането на детето (което определено се очерта като „най-големия страх” в моя живот – скалъпен, но факт), тя е здрава. Това, което излезе от толкова много ТЕС е, че бях жертвала щитовидната жлеза за да притъпя всичките си мисли и изопачени емоции, но по този начин бях предпазила останалите си органи и най-вече най-застрашения – матката.
През всичките тези дни матката, както и аз от името на всички останали органи (които все още не са се научили да говорят), отново и отново поднасяхме извиненията си и изказвахме огромната си благодарност към нея, докато тя, милата ми щитовидна жлеза, продължаваше да изпраща и изпраща зелена светлина до всяка точка на тялото ми без нито за миг да спре и да се замисли за себе си, без да се самосъжалява - който си е всеотдаен си е всеотдаен, който си е здрав и в пълен разсъдък си е здрав и в пълен разсъдък (за разлика от мен, а уж аз е трябвало да им давам пример на тези мои органи - добре, че са по-мъдри от мен). Не искам да си помислям какво бих направила аз на времето или пък как бих реагирала на извиненията сега, ако бях на мястото на щитовидната и някой беше пращал и пращал антитела по петите ми толкова много години, а сега ми се извинява и ми благодари. Поучително, по начина по който много често поведениято на децата ми ми се струва поучително. Не знам какво друго да направя, ако следвам интуицията си само, друго не излиза. Бих могла, разбира се да скалъпя някой проблем в бета (винаги има такава възможност при мен), но този път успях да не го направя.
Колкото до биопсията, тя е по-скоро за бета защото и те са същите като Бодимед – неверници, бюрократи, бързат ужасно, не схващат логиката и се опитват да сринат вярата ми. Да не говорим пък за гинеколога – той е извън всички категории. Дори не се и опитах да си представя, как ми казва, че резултата от биопсията е добър - оценката на резултата от биопсията ще си я дам аз, а гинеколога излиза от схемата веднага след като ми даде изследването.
Пожелайте ми успех.
По отношение на матката, която утре ще бъде прегледана отново, както и да въртях, стигах все до едно и също – въпреки че начина ми на мислене в миналото предполага тя да бъде органа ми в най-окаяно състояние, защото е свързан с подслоняването и приемането на детето (което определено се очерта като „най-големия страх” в моя живот – скалъпен, но факт), тя е здрава. Това, което излезе от толкова много ТЕС е, че бях жертвала щитовидната жлеза за да притъпя всичките си мисли и изопачени емоции, но по този начин бях предпазила останалите си органи и най-вече най-застрашения – матката.
През всичките тези дни матката, както и аз от името на всички останали органи (които все още не са се научили да говорят), отново и отново поднасяхме извиненията си и изказвахме огромната си благодарност към нея, докато тя, милата ми щитовидна жлеза, продължаваше да изпраща и изпраща зелена светлина до всяка точка на тялото ми без нито за миг да спре и да се замисли за себе си, без да се самосъжалява - който си е всеотдаен си е всеотдаен, който си е здрав и в пълен разсъдък си е здрав и в пълен разсъдък (за разлика от мен, а уж аз е трябвало да им давам пример на тези мои органи - добре, че са по-мъдри от мен). Не искам да си помислям какво бих направила аз на времето или пък как бих реагирала на извиненията сега, ако бях на мястото на щитовидната и някой беше пращал и пращал антитела по петите ми толкова много години, а сега ми се извинява и ми благодари. Поучително, по начина по който много често поведениято на децата ми ми се струва поучително. Не знам какво друго да направя, ако следвам интуицията си само, друго не излиза. Бих могла, разбира се да скалъпя някой проблем в бета (винаги има такава възможност при мен), но този път успях да не го направя.
Колкото до биопсията, тя е по-скоро за бета защото и те са същите като Бодимед – неверници, бюрократи, бързат ужасно, не схващат логиката и се опитват да сринат вярата ми. Да не говорим пък за гинеколога – той е извън всички категории. Дори не се и опитах да си представя, как ми казва, че резултата от биопсията е добър - оценката на резултата от биопсията ще си я дам аз, а гинеколога излиза от схемата веднага след като ми даде изследването.
Пожелайте ми успех.
Е-е-е много мелодраматично го даваш. Аз би спрял до - ...... да ни предпази.nia написа:След като написах това си отговорих защо щитовидната жлеза се нарича щитовидна - защото е създадена да ни предпази когато решим да унищожим себе си, като убие лошите емоции, убивайки себе си.
Постоянство, Дисциплина и Упоритост
са ключовете за успех във всяко начинание.
са ключовете за успех във всяко начинание.
Иване, и аз веднъж да реша да избегна кръвопролитията и ти зазвучах мелодраматично. Но щом искаш моята истина, макар че не е момента (в доста хуманен период бях), но аз съм силна, а пък и жлезата – ще го понесем, та:
Трупаме възел след възел, които постепено от доброкачествени стават злокачествени. Какво следва – операция след операция, изрязване на парче след парче, докато някой ден това да живеем излиза пред необходимостта да имаме жлеза и се съгласяваме да я премахнат цялата (много хора се съгласяват още след първия злокачествен възел, защото тя така или иначе не функционира вече, а и както вече са ги информирали няма никакъв шанс да започне да функционира отново).
Бих променила определението единствено така: За да предпазим себе си от болката подтискаме и подтискаме работата на жлезата за да намалим чувствителността си, докато накрая я унищожим напълно.
Но това не променя нещата чак толкова, само звучи по-жестоко и не пасва много на настроението ми. Най-важното за мен на този етап не е кой кого (това е ясно), а това, че с подтискането на лошите емоции се подтискат и добрите.
Трупаме възел след възел, които постепено от доброкачествени стават злокачествени. Какво следва – операция след операция, изрязване на парче след парче, докато някой ден това да живеем излиза пред необходимостта да имаме жлеза и се съгласяваме да я премахнат цялата (много хора се съгласяват още след първия злокачествен възел, защото тя така или иначе не функционира вече, а и както вече са ги информирали няма никакъв шанс да започне да функционира отново).
Бих променила определението единствено така: За да предпазим себе си от болката подтискаме и подтискаме работата на жлезата за да намалим чувствителността си, докато накрая я унищожим напълно.
Но това не променя нещата чак толкова, само звучи по-жестоко и не пасва много на настроението ми. Най-важното за мен на този етап не е кой кого (това е ясно), а това, че с подтискането на лошите емоции се подтискат и добрите.
-
daromi
-
daromi
Daromi, тъжничка ми изглеждаш, и тук, и в твоята тема. То и аз не съм особено весела (все още). Може би трябва да помислим по-сериозно върху това, че ако приемем за логично, че с подтискането на болката сме подтиснали и радостта (аз ако прочетеш още преди 17 страници се оплаквах от нелогична липса на усещане за радост, така че го приемам за вярно), мисля че съвсем осъзнато трябва да направим нещо по въпроса. Имам предвид да се концентрираме повече върху радостта от живота докато жлезите ни успеят да възстановят нормалния си капацитет на призводство, някакси да им напомним по-добри минали времена, да им покажем, че това искаме сега – механизма на визуализациите, но приложен и в ежедневието. Да им покажем, че вече болката не ни доставя удоволствие, а сме безразлични към нея. Затова ми се струва, че трябва поне за известно време да забравим касапниците, както и до болка вярните и хубави, но горчиви стихотворения и да започнем да привличаме радост (откакто Arethuse започна да пише за това, не излиза от главата ми). Иска ми се да излезем от стереотипа – аз, ти и жлезите ни. Дори и да не помогне, няма да навреди.
Снощи се прибрахме много късно и нямах възможност да напиша, но взимането на биопсията не се състоя, защото доктора отсъства. Не ми дадоха и цитонамазката – в понеделник. Тогава вече най-вероятно ще е късно за биопсия (с този старателен гинеколог съм за никъде).
Толкова е приятно да прочетеш, че някой някъде мисли за теб , благодаря ти.
Снощи се прибрахме много късно и нямах възможност да напиша, но взимането на биопсията не се състоя, защото доктора отсъства. Не ми дадоха и цитонамазката – в понеделник. Тогава вече най-вероятно ще е късно за биопсия (с този старателен гинеколог съм за никъде).
Толкова е приятно да прочетеш, че някой някъде мисли за теб
, благодаря ти.-
daromi
Това трябваше да е опит да те насърча, но явно се оказа нескопосан 
Уж не съм тъжна, но не съм и весела. Харесва ми да се вглъбявам. То е като медитиране понякога. Харесва ми и да се шегувам и смея. Винаги съм била така и съм смятала, че е нормално. При поглед отстрани, сигурно изглежда шантаво (тебе те изключвам - от една и съща кръвна група сме ). А на мен иначе май ще ми е скучно
И не спирай да пишеш тук, моля те!
Уж не съм тъжна, но не съм и весела. Харесва ми да се вглъбявам. То е като медитиране понякога. Харесва ми и да се шегувам и смея. Винаги съм била така и съм смятала, че е нормално. При поглед отстрани, сигурно изглежда шантаво (тебе те изключвам - от една и съща кръвна група сме
). А на мен иначе май ще ми е скучно И не спирай да пишеш тук, моля те!
Дори не бях забелязала, че не пиша вече, Daromi – понеже все пак понаписвам по нещо, но си права, да, в сравнение с преди сега не описвам детайли. Някакси естествено стана, че дори не го осъзнах сама. А от друга страна сега имам усещането, че работя повече от всякога – не като обем, а като качество. Но обхвата в рамките на деня е много широк, толкова, че вечер не мога да си спомня какво точно съм правила за да го напиша – в състояние съм само да обобщя принципа (така си мисля). Ще се опитам:
Не мисля, че към момента в който спрях да пиша ми беше останало нещо болезнено, което да не съм чистила. От това донякъде товара на болката пада от теб, дотолкова че виждаш перспективата, виждаш че е поправимо, но не дотолкова, че да усетиш, че "разкопаната нива" се е смалила. И се чувстваш добре, регистрираш подобрението, но усещаш, че това не е всичко. Бях изчистила болките до степен да нямам емоция, да не ме боли. Не бях разбрала обаче в някои от случаите кой или какво в детството ми беше провокирало тези изопачени възгледи, че да ме заболи. Не бях хванала всички връзки, особено при "мотивите".
Разбрах го след като анализирах и изчистих усещанията, които ТЕС ми предизвиква в ежедневието (бързането, това, че не си вярвам достатъчно, това, че вървя от общото към частното и т.н.). Точно в този момент се намеси и Бурбо (който е преглеждал тази книга знае, че тя фокусира вниманието върху обяснението защо ние или околните сме видяли нещaта така и прошката).
Бях работила върху прошката към себе си и близките си хора с „.... избирам да простя”, но мисля, че не можеш да простиш истински докато не разбереш „до дъно” кой, кога, как, какво и защо е формирал на теб или на близките ти за да се провокира точно този конфликт. Така, разсъждавайки върху прошката започнах да откривам по-дълбоки нива – корени на корените, та дори и техни корени в най-ранното ми детство и това на близките ми. С това се занимавам сега. Не е лесно, защото понякога знам (просто знам), че някой в най-ранно детство ми е формирал нещо, но не мога да си спомня конкретната случка или пък обратното – спомням си случка твърде ярко, но ми е трудно да я вържа в цялостната картина, да разбера какво ми е формирала, а тя със сигурност е, след като е толкова ярка в паметта ми. Това води до кръгче след кръгче, до безкрай, докато нещо проблесне. Често ми се налага да се ровя дълго и понякога безрезултатно в алфа, от което вече няколко пъти ме боли глава. Трудно е, но пък така приключвам напълно с някой неща (мотиви от живота ми) и така размера на разкопаната нива намалява (само така).
Не мисля, че към момента в който спрях да пиша ми беше останало нещо болезнено, което да не съм чистила. От това донякъде товара на болката пада от теб, дотолкова че виждаш перспективата, виждаш че е поправимо, но не дотолкова, че да усетиш, че "разкопаната нива" се е смалила. И се чувстваш добре, регистрираш подобрението, но усещаш, че това не е всичко. Бях изчистила болките до степен да нямам емоция, да не ме боли. Не бях разбрала обаче в някои от случаите кой или какво в детството ми беше провокирало тези изопачени възгледи, че да ме заболи. Не бях хванала всички връзки, особено при "мотивите".
Разбрах го след като анализирах и изчистих усещанията, които ТЕС ми предизвиква в ежедневието (бързането, това, че не си вярвам достатъчно, това, че вървя от общото към частното и т.н.). Точно в този момент се намеси и Бурбо (който е преглеждал тази книга знае, че тя фокусира вниманието върху обяснението защо ние или околните сме видяли нещaта така и прошката).
Бях работила върху прошката към себе си и близките си хора с „.... избирам да простя”, но мисля, че не можеш да простиш истински докато не разбереш „до дъно” кой, кога, как, какво и защо е формирал на теб или на близките ти за да се провокира точно този конфликт. Така, разсъждавайки върху прошката започнах да откривам по-дълбоки нива – корени на корените, та дори и техни корени в най-ранното ми детство и това на близките ми. С това се занимавам сега. Не е лесно, защото понякога знам (просто знам), че някой в най-ранно детство ми е формирал нещо, но не мога да си спомня конкретната случка или пък обратното – спомням си случка твърде ярко, но ми е трудно да я вържа в цялостната картина, да разбера какво ми е формирала, а тя със сигурност е, след като е толкова ярка в паметта ми. Това води до кръгче след кръгче, до безкрай, докато нещо проблесне. Често ми се налага да се ровя дълго и понякога безрезултатно в алфа, от което вече няколко пъти ме боли глава. Трудно е, но пък така приключвам напълно с някой неща (мотиви от живота ми) и така размера на разкопаната нива намалява (само така).
-
daromi
Това е съвсем естествен етап, когато се работи с .... с каквото и да е. В началото си ентусиазиран, всичко забелязваш, всичко те впечатлява, всичко искаш да споделиш с другите. Постепенно достигаш дълбочина, която е все по-трудно да изразиш. А и както казваш, обхвата е много широк.в сравнение с преди сега не описвам детайли. Някакси естествено стана, че дори не го осъзнах сама. А от друга страна сега имам усещането, че работя повече от всякога – не като обем, а като качество. Но обхвата в рамките на деня е много широк, толкова, че вечер не мога да си спомня какво точно съм правила за да го напиша – в състояние съм само да обобщя принципа
Разбирам потребността ти да дълбаеш до дъното, но защо смяташ, че е необходимо да правиш това, за да имаш ефект от ТЕС? Според теб не е ли цитираното ясен "намек", че не е нужно? Не се тормози така. Дай си малко почивка от алфа, но не спирай с ТЕС. Дори и да е само потупване без формулировки.Често ми се налага да се ровя дълго и понякога безрезултатно в алфа, от което вече няколко пъти ме боли глава.
Предполагам, че утре след ТЕС терапията Иван ще е в подходящо настроение и ще ти даде по-ценни съвети.
Защо го правя?
Да вземем формираното ми отношение към развода по принцип и последствията от него.
До скоро просто бях изчистила болката от това събитие и последствията му. Бях направила и достатъчно кръгчета с „....избирам да простя” на себе си и всички пряко въвлечени и не усещах да тая повече болка.
Сега проследявам (тесайки) кой и как е формирал (изопачил) възгледите ми за развода и най-вече за последствията от него, защото това е което е причинило всички емоционални конфликти, а не събитието развод – събитието само по себе си е полезно (неутрално).
В началото стигах до родителите ми, формирали ми представата, че брака трябва да се запази на всяка цена, независимо от наличие или неналичие на любов. След като изясних нещата там, ТЕС ме прати при баба и дядо – прекрасно семейство с много любов, от което майка ми е излязла с убеждението, че развода няма почва в действителността и го е приложила. Но точно когато майка ми беше напуснала това семейство в него бях влязла аз. Малко по-късно сина на баба и дядо се беше развел и аз съм заварила баба, опитвайки се да се справи с болката от това, че братовчед ми (първото и внуче) ще живее без баща си, причината за което според баба беше изцяло в майка му. Колкото и да се бяха опитвали да ме държат настрани от тези разговори, не бяха успяли – дори и откъслечните и несвързани, случайно дочути изречения, които си спомням, макар че съм била на 4-5-6 годинки, ми бяха достатъчни за да заживея с извода, че детето на разделени родители е обречено.
И така тръгва конфликта при мен.
От баба и дядо – „развода съсипва детето, жените, които напускат брака посягат на децата си”.
От родителите ми – „майката трябва да прави всевъзможни компромиси с чувствата си, но да запази брака”.
От бивсшия ми брак – „детето ми (което беше сериозно болно) страда достатъчно и не заслужава още да страда”.
И тогава те връхлита истинската любов – това заради което човек е дошъл на този свят за да намери. От нея няма измъкване – за момент спираш да разсъждаваш (дори и за сигурността на детето), изпадаш в някакво умопомрачение, нищо не можеш да направиш, осъзнаваш единствено, че да избягаш би било убийство за теб. По-късно обаче, след като избегнеш убийството, разбираш, че си посегнал на детето си. Трябва да избираш, но в същност нямаш избор – каквото и да направиш все е зле и тръгваш да наказваш себе си. Вглъбяваш се и се опияняваш от болката. Когато обаче стане непоносима какво ти остава, освен да посегнеш на щитовидната, за да не боли толкова. Но посягайки на нея заедно с болката притъпяваш и любовта, заради която си направил всичко това. И така, постепенно към вината спрямо детето се добавя и вина спрямо човек, който те обожава, а ти можеш да му предложиш само тъга.
И всичко това от един изопачен възглед, няколоко думи, дочути на неподходяща възраст и след това цял живот трупани доказателства, че е така. Без да разплетеш цялата паяжина не можеш да простиш нито на себе си, нито на другите.
Всичко това са пълни глупости сега, но до скоро бяха истина, моята истина.
Да вземем формираното ми отношение към развода по принцип и последствията от него.
До скоро просто бях изчистила болката от това събитие и последствията му. Бях направила и достатъчно кръгчета с „....избирам да простя” на себе си и всички пряко въвлечени и не усещах да тая повече болка.
Сега проследявам (тесайки) кой и как е формирал (изопачил) възгледите ми за развода и най-вече за последствията от него, защото това е което е причинило всички емоционални конфликти, а не събитието развод – събитието само по себе си е полезно (неутрално).
В началото стигах до родителите ми, формирали ми представата, че брака трябва да се запази на всяка цена, независимо от наличие или неналичие на любов. След като изясних нещата там, ТЕС ме прати при баба и дядо – прекрасно семейство с много любов, от което майка ми е излязла с убеждението, че развода няма почва в действителността и го е приложила. Но точно когато майка ми беше напуснала това семейство в него бях влязла аз. Малко по-късно сина на баба и дядо се беше развел и аз съм заварила баба, опитвайки се да се справи с болката от това, че братовчед ми (първото и внуче) ще живее без баща си, причината за което според баба беше изцяло в майка му. Колкото и да се бяха опитвали да ме държат настрани от тези разговори, не бяха успяли – дори и откъслечните и несвързани, случайно дочути изречения, които си спомням, макар че съм била на 4-5-6 годинки, ми бяха достатъчни за да заживея с извода, че детето на разделени родители е обречено.
И така тръгва конфликта при мен.
От баба и дядо – „развода съсипва детето, жените, които напускат брака посягат на децата си”.
От родителите ми – „майката трябва да прави всевъзможни компромиси с чувствата си, но да запази брака”.
От бивсшия ми брак – „детето ми (което беше сериозно болно) страда достатъчно и не заслужава още да страда”.
И тогава те връхлита истинската любов – това заради което човек е дошъл на този свят за да намери. От нея няма измъкване – за момент спираш да разсъждаваш (дори и за сигурността на детето), изпадаш в някакво умопомрачение, нищо не можеш да направиш, осъзнаваш единствено, че да избягаш би било убийство за теб. По-късно обаче, след като избегнеш убийството, разбираш, че си посегнал на детето си. Трябва да избираш, но в същност нямаш избор – каквото и да направиш все е зле и тръгваш да наказваш себе си. Вглъбяваш се и се опияняваш от болката. Когато обаче стане непоносима какво ти остава, освен да посегнеш на щитовидната, за да не боли толкова. Но посягайки на нея заедно с болката притъпяваш и любовта, заради която си направил всичко това. И така, постепенно към вината спрямо детето се добавя и вина спрямо човек, който те обожава, а ти можеш да му предложиш само тъга.
И всичко това от един изопачен възглед, няколоко думи, дочути на неподходяща възраст и след това цял живот трупани доказателства, че е така. Без да разплетеш цялата паяжина не можеш да простиш нито на себе си, нито на другите.
Всичко това са пълни глупости сега, но до скоро бяха истина, моята истина.
-
daromi
Моята история и моитe оправдания са различни, но резултатът, както се вижда, е същият. Ние се опияняваме от болката, защото тя ни е много близка, много позната. За нас тя е интимно преживяване. Когато сме несигурни и объркани, търсим убежище при нея. И тя винаги ни е вярна и ни приютява. Но има и други начини, които ние не познаваме добре - тях търсим тук и вече сме ги намерили. Обаче сме набрали такава силна инерция, че ще ни е необходимо време, за да променим посоката. Затова имаме нужда една от друга, за да се подкрепяме, когато се спъваме в неравностите.
А Иван размахва камшика над главите ни и ни подсеща, че ако искаме болка, камшикът също може да ни я осигури. Другият избор е да работим с ТЕС.
За децата - когато ставаме родители, никой не ни дава гаранции, че няма да допускаме грешки. Както за всички други грешки в живота ни, така и спрямо децата ни, трябва да умеем да си прощаваме. Те самите - децата - също се учат от нашите грешки. Но те се учат и от начина ни на справяне.
Ако ти си тревожна, и те са така без да знаят защо. Ако ти си ОК със себе, децата приемат всичко нормално.
А Иван размахва камшика над главите ни и ни подсеща, че ако искаме болка, камшикът също може да ни я осигури. Другият избор е да работим с ТЕС.
За децата - когато ставаме родители, никой не ни дава гаранции, че няма да допускаме грешки. Както за всички други грешки в живота ни, така и спрямо децата ни, трябва да умеем да си прощаваме. Те самите - децата - също се учат от нашите грешки. Но те се учат и от начина ни на справяне.
Ако ти си тревожна, и те са така без да знаят защо. Ако ти си ОК със себе, децата приемат всичко нормално.