Голям ПО, голямо чудо.
Не ми се работи по този проблем, безразлично ми е , уютно ми е, добре си ми е така.
Затова приложих тактиката- представям си, че Иван ме пита, а защо ти е трудно да говориш за това, защо те разплаква, защо ти минава мисълта, че ако нещата не бяха такива, щеше да бъдеш здрава и живота ти щеше да бъде супер. И започнах да тесам нещата, които изброих, всичко, което ме разстройва, за да се разтърся малко.
Сега тесам херпеса, възприемам го като физическо отражение на проблема. Може да е глупаво, но съм длъжна да хвана всяко нещо, което би ме отвело в правилната посока.
Доколкото си спомням Лиз Бурбо беше написала за херпеса на устните, че на човек му се искало да изрази гнева си , но не го е направил и е останал на устните му.
Като резултат от ТЕСа- Херпесът почти не се забелязва, остана си малък.
Според мен ПО в момента няма, но понеже не ми изскачат много негативни емоции, а чувствам, че нещата не са изчистени, след като ме разстройват в определени моменти/ тук бих задала въпроса, ако бях от другата страна - какви моменти карат емоцията да ескалира, отговор- ТЕС/... Започнах с ТКФ за случки, свързани с проблема, които носят негативен емоционален заряд. Точно по рецептата дава страхотен резултат- тесах страх, гняв и вина на различните етапи от филма. Като се замисля все пак от октомври 2008 г. тесам периодично този проблем основно при ескалирането му и наистина начина , по който реагирам сега и тогава е от земята до небето . Но грешката ми е, че досега не съм го изчистила до 0. А не съм го изчистила, защото не искам да простя. И все още е така.
Докато тесах с горната фраза, направо ме задушаваше, не можех да си поема добре въздух.
Следващото тесане направих с декларацията- Въпреки, че се задушавам при мисълта, че предпочитам да не простя и да си нося кръста с проклетия лупус..
После пак- Въпреки, че предпочитам да не простя и да си нося кръста с проклетия лупус..
Продължава да ме задушава, да ме кара да се прозявам, а не ми излизат нови мисли- така, че ще тесам с горната фраза докато не ми се променят физическите усещания и начина, по който ме кара да се чувствам докато я чета.
Тук искам да дам един откъс от Чудото на прошката- Грег Андерсън: Защо да простиш Прошката ни освобождава от непрестанното самонаказване, което ни налага решението да мразим. Прошката ни позволява да неутрализираме отровните емоции, които ни парализират и в крайна сметка – разболяват.
Решението да простим ни прави свободни. Тя ни избавя от вината, неприязънта, гнева и болката. Дарява ни с лекота, спокойствие и чистота. Сякаш си се преродил – наново, божествено, добър.
Прощавайки на другия, му даваме шанса да забележи доброто в света и самият той да стане по-добър и осъзнат. Трябва да разберем, че прощаваме, не за да остане другият ненаказан, а за да освободим себе си от негативните емоции, които изяждат душата ни. Последиците от това, че не можем да простим на другите или на себе си са много тежки и обикновено се проявяват като психически или физически проблеми и болести. Защо не искаш да простиш
Не искаме да простим, защото ни е страх от това, какво могат да ни направят другите. Гневим се и нападаме, за да се защитим и да се почувстваме сигурни. И ако на пръв поглед по този начин се успокояваме и укрепваме егото си, на фино ниво се случват съвсем други процеси – част от отрицателната енергия отива към другия и той ни я връща с гневно поведение към нас, останалата част си остава дълбоко в нас, защото тънкият глас нашата съвест постоянно ни дава сигнал, че не сме били прави, че никой не заслужава да го нараняваш и да се държиш лошо с него. Като се замислиш, фаталните болести са тези, които се случват, за да ти дадат шанс да излекуваш душата си. Прегарят те, свиват егото ти до крайна степен, готов си да простиш за всичко и на всеки, само и само да оздравееш. Как да простиш
Прошката изисква да се вгледаме надълбоко в нещата, да преразгледаме мотивите си, принципите си, разбиранията си. Процесът на прощаването изисква да се откажем от убедеността си, че винаги ние сме правите. Прощаването не изисква от нас да изневеряваме на убежденията си или да пренебрегваме принципите си. Не е необходимо да правим компромиси с личностните си разбирания. Не е нужно да се отказваме от това, което наричаме своя истина. Достатъчно е да се поставим на мястото на другия и да се опитаме да проумеем неговата истина. Да го разберем.
Вече си задавам въпросите-
Защо искам да простя?
Защо е хубаво да простя?
Заслужавам да успея да простя.
Какво остава след като простим в душата ни - обич, приемане, разбиране или може би безразличие?
Аз също като теб, белла, не мога да простя и, което е по-сериозното, не искам. Не съм готова. Чувствам се зле, ако се опитам да го направя. Страхувам се, че ако го направя, другият ще продължи да прави това, което съм простила, ще се почувства безнаказан, а мен ще смята за мекушава и неспособна да отстоява достойнството си, т.е. ще реши, че може да си разиграва кончето както и преди.
Ама вие май бъркате прошката с приемане на поведението на другия. Това не е едно и също.
Ако някой те бие и обижда и ти продължаваш да стоиш при него, независимо дали си простила или не, той пак ще те бие, обижда и наранява. Да простиш е едно. Да прекъснеш възможността да бъдеш наранявана, съвсем друго.
Смесвате два проблема.
Ако обаче някой, който те е наранявал не е вече във физически смисъл част от живота ти, да продължаваш да се самонараняваш със спомена за това как те е наранявал, колко зло ти е направил и т.н. е безмислено.
Това от една страна, от друга, според мен, вие не искате да простите на себе си, че сте допуснали това поведение от страна на другите и/или че все още продължавате да го допускате.
Постоянство, Дисциплина и Упоритост
са ключовете за успех във всяко начинание.
То и аз не искам да простя. Мисля, че е самозащита, инстинкт за оцеляване.
Но пък не е нужно другия да разбира, че си му простил.
Не е нужно да разбира какво става в душата ми, ... че ми е леко.
А пък и няма да позволя, заради егото си да страдат хората, които най- много обичам- детето и съпруга ми. А ако не оздравея това ще се случи.
ivangp написа: Да прекъснеш възможността да бъдеш наранявана, съвсем друго.
Ей това как да стане? Нараняването не е задължително да е физическо, другото е достатъчно гадно.
ivangp написа: Това от една страна, от друга, според мен, вие не искате да простите на себе си, че сте допуснали това поведение от страна на другите и/или че все още продължавате да го допускате.
ivangp написа: Да прекъснеш възможността да бъдеш наранявана, съвсем друго.
Ей това как да стане? Нараняването не е задължително да е физическо, другото е достатъчно гадно.
Аз това съм го надделяла, слава богу, за тези хора. Станах непукист по отношение на тях.
Но в момента работя за спомени. Пак за нефизическо нараняване. Както казваш ти, достатъчно гадно е.
