Нищо ново под луната :-)

Мисли и цитати за размисъл, нови идеи и интерпретации на живота, света около нас, какво е възможно и невъзможно, какво трябва и какво не трябва, защо сме тук, откъде сме тръгнали и накъде вървим, и как да направим пътуването по-приятно.
daromi

Нищо ново под луната :-)

Мнение от daromi »

Вечерта учителят седнал да си почине и се загледал в небето. Дошли учениците му и насядали около него. Най-приближеният му ученик го попитал:
- Учителю, на какво се усмихваш?
- На Луната – отговорил учителят?
- Луната?
- Да. Ето я точно пред нас – и я посочил.
- Разкажи ни за Луната, учителю – помолил ученикът.
- Няма нищо за разказване. Просто вдигнете глави и ще я видите.
Най-съвестният ученик започнал да си води записки, защото осъзнал, че учителят споделя с тях велико знание.
- Какво пишеш? – попитал учителят.
- Всичко записах, учителю – трябва само да вдигнем глави, за да видим Луната.
- Ако е нощ и няма облаци ще я видиш.
- Да, учителю, записах.
- Просто си вдигни главата.
- Разбрах, учителю – трябва два пъти да си вдигна главата.
Учителят станал, приближил се до най-съвестния ученик и му ударил ъпърткът (юмручен удар отдолу нагоре) по брадата. Главата на ученика се килнала назад и той видял Луната. Дори видял доста повече звезди, отколкото можело да се видят тази нощ.
Неописуема била радостта на ученика. Той заподскачал, пляскал с ръце и неистово крещял:
- Аз видях Луната, видях Луната, видях я, видях я, видях Луната!!!
Всички ученици много се развълнували.
- Той видя Луната! – заговорили помежду си, осъзнавайки, че техният приятел наистина е успял да достигне до същината на това велико познание.
Учителят използвал момента да се отдалечи и да се полюбува на Луната на спокойствие.

5000 години по-късно един ревностен последовател на това велико учение четял безценната книга, издадена по записките на най-съвестния ученик. А това бил самият фундамент на знанието – ЛСД – Лунно Съзерцаване от Древността.
Дълбока езотерична тъга налегнала читателя – преди 5000 години учителят е бил сред тях и ако е видел, че някой ученик е готов да прозре великата тайна е можел във всеки момент да го удари в зъбите, а сега... :wink: :wink:
ivangp
Site Admin
Мнения: 4567
Регистриран на: 01 Яну 1970 02:00

Мнение от ivangp »

Страхотно! :D
Постоянство, Дисциплина и Упоритост
са ключовете за успех във всяко начинание.
daromi

Мнение от daromi »

Нали?!? :D
daromi

Мнение от daromi »

Когато за първи път прочетох долуописаната историйка, заглавието беше с малка печатна грешка. Гласеше: Приказка за маклите жабчета. Историята толкова ми хареса, че се влюбих и в техническата грешка.
И така - представям ви:

Приказката за малките жабчета

Имало едно време една групичка от малки жабчета, които си организирали надбягване. Целта била да се изкачат на върха на една много висока кула. Долу, около кулата се събрала голяма тълпа да наблюдава състезанието и да аплодира участниците ...

Състезанието започнало ...

Истина Ви казвам:

Никой от тълпата не вярвал от сърце, че малките слабички жабчета ще достигнат върха на кулата. Чували се изказвания, като например :

"О, пътят е толкова труден!!! Те НИКОГА няма да достигнат върха."

Или пък:

"Няма начин да достигнат върха. Кулата е толкова висока!"

Малките слабички жабчета започнали да се скапват. Едно по едно ...

... Освен онези, които с бодра крачка се изкачвали нагоре и нагоре ...

Тълпата продължавала да крещи:

"Толкова е трудно!!! Никой няма да успее!"

Все повече жабчета се уморявали и се отказвали ...

... Но ЕДНО продължавало нагоре, и нагоре, и нагоре ...

Това няма да се предаде!

На самия края всички други вече се били отказали да изкачат кулата. С изключение на онова мъничко жабче което, след неимоверно усилие, единствено успяло да стигне до върха !

ТОГАВА всички други жабчета естествено поискали да разберат, как точно това жабче е успяло да го направи?

Един от участниците попитал малкото жабче, как то, което е успяло, е намерило силата, за да достигне целта?

Оказало се, че...

Победителят бил ГЛУХ!!!!

Поуката от тази история е:

Никога не слушайте негативните или песимистични изказвания на другите и ги подминавайте ... … защото те Ви отдалечават от Вашите най-красиви мечти. Онези които носите в сърцето си!

Винаги мислете за силата, която носят думите.

Защото всичко което чувате или четете повлиява на действията ви!

Следователно:

Бъдете ВИНАГИ… ПОЗИТИВНИ!

И преди всичко:

Бъдете ГЛУХИ когато хората ВИ казват, че ВИЕ не ще можете да осъществите мечтите СИ!

Винаги си мислете: Аз мога да го направя!
daromi

Мнение от daromi »

Избирам...

Тъй като аз съм единственият човек, с когото ще съм свързан цял живот, избирам:

· да се обичам такъв, какъвто съм сега;

· да се почитам и ценя;

· да бъда своят най-добър приятел;

· да бъда човекът, с когото бих искал да прекарам остатъка от живота си;

· да се грижа и за другите;

· да засилвам, развивам и споделям обичта и живота си.
daromi

Мнение от daromi »

Не знаем цялата история

Преди много, много време в едно индианско селище живеел старец, който имал чудно красив кон. Нямало човек наоколо, който да не бил чувал за това великолепно животно. Той имал дълги, прекрасни крака и когато препускал буйно, мускулите му играели с копринен блясък.

Чул Великият Вожд за коня и изпратил пратеник да пита стареца дали не може да ги купи. Препуснал воинът до типито на стареца и скочил от коня си. Когато мокасините му докоснали земята, се вдигнал прах във всички посоки. „Старче, изпраща ме Великият вожд. Той те поздравява и пита може ли да купи коня ти?”

Старецът имал величествена осанка и благородни маниери. Помислил, помислил и казал: „Поздрави от мен Великия Вожд и му благодари за любезното предложение да купи коня ми. Този кон е мой приятел. Ние с него сме спътници. Не мога да продам своя приятел.”

И пратеникът си тръгнал.

След две седмици конят изчезнал.

Когато обитателите на селището чули, че конят го няма, всички се струпали около стареца и завикали: „О, стари човече, какво нещастие! Можеше да продадеш коня си на Великия Вожд. Сега нямаш нито кон, нито платата за него. Каква зла съдба!”

Старият човек погледнал всички с мек, благ поглед и казал: „Това не е нито зла, нито добра съдба. Не знаем цялата история. Нека просто да кажем, че конят е избягал.” Хората си тръгнали, клатейки глави. За тях това било нещастие.

Месец по-късно конят на стария човек се върнал, следван от двадесет великолепни коня. Буйни и прекрасни били те и от ноздрите им излизали пламъци. Хората от селището изтичали при стареца: „О, старче, ти беше прав. Не беше зла съдба бягството на коня ти. На добро беше. Сега не само конят ти се върна, но имаш още двадесет прекрасни коня. Това е добра съдба!”

Старият човек поклатил бавно глава и с върховно проникновение казал: „Това не е нито добре, нито зле. Не знаем цялата история. Нека само да кажем, че конят се върна.” Хората си тръгнали, клатейки глави. За тях да имаш двадесет прекрасни коне било голямо щастие.

Старецът имал син, който започнал да обяздва конете. Всеки ден той ставал рано, за да си върши работата. Една сутрин старецът отишъл да погледа работата му. Младият мъж се носел в грациозен тръст върху голия гръб на необязден петнист кон. Внезапно конят се хвърлил наляво, после се извъртял надясно и с яростен скок на задните си крака хвърлил младежа високо във въздуха. Момчето паднало и не мръднало. Двата му крака били счупени.

Всички обитатели на селището се събрали и започнали да се вайкат и оплакват: „О, не! О, не! Старче, ти беше прав. Връщането на твоя кон ти донесе нещастие. Сега твоят единствен син е осакатен, със счупени крака. Кой ще се грижи за теб в твоята старост? Това е голямо нещастие.”

Старият човек се изправил и казал спокойно: „ Това не е нито нещастие, нито щастие. Нека просто да кажем, че синът ми си е счупил краката. Ние не знаем цялата история.” Хората от селището се разотишли, клатейки глави. За тях падането на момчето било голямо нещастие.

Скоро по тези земи пламнал голяма война и Великият Вожд призовал всички млади мъже в селището да се бият. Войната била дълга и изтощителна и хората знаели, че повече няма да видят децата си. И те пак се събрали около стария човек: „Старче, ти беше прав. Не е нещастие, че синът ти си счупи краката. Макар и сакат, той е с теб. Ние никога повече няма да видим синовете си. Това беше щастие за теб.” И още веднъж старият човек им казал: „Това не е щастие, нито нещастие. Ние не знаем цялата история.”

Какво можем да разберем от тази поучителна история? Има моменти, когато се чувствате като жертва и други, когато ролите са сменени. Не трябва да съдите с мерките на доброто и злото. Това, което сте преживели, не е нито хубаво, нито лошо. Просто не знаете цялата история.

Всяко преживяване, всичко, което са ви причинили или вие сте причинили на другите, е страшно важно за развитието ви. Дори лъжите ви, жестокостта и несправедливостта към другите, дори и те са много важни. И това, което криете със срам в душата си, също е много важно, защото ви е помогнало да станете това, което сте. Всичко преживяно ви помага да станете милосърдни, цялостни и изпълнени с любов. Ако успеете да си простите и да се приемете такива, каквито сте, ще излекувате себе си, а заедно със себе си и планетата. Помнете: Нищо не е нито хубаво, нито лошо. Ние не знаем цялата история.

Дениз Лин, откъс от книгата „Минали животи, настоящи сънища”
Dimova
Участник
Мнения: 3
Регистриран на: 01 Юни 2009 12:46

Мнение от Dimova »

Благодаря !
Много точно - " Не знаем цялата история".
Ще го обединя с - " И това ще мине" и ще си го повтарям от време на време .
Сега ще си позволя и аз да предложа нещо :


Четири свещички горели бавно
Ако запазиш тишина,можеш да чуеш как те говорят

Първата казала:
”Аз съм
свободата!
Никой не може да съхрани моята светлина.
Мисля,че трябва да угасна."
Нейния пламък станал много малък и тя изгаснала съвсем.

Втората казала:
”Аз съм
вярата!
Аз съм най- наранена
и няма смисъл
да горя повече."
След думите и, повял нежен полъх и тя изгаснала.

Спонтанно проговорила
Третата свещичка:
”Аз съм любовта!
Нямам повече сили. Хората ме отблъскват и не разбират, колко важна съм аз. Те забравят да обичат дори най- близките
си хора ."
и после изгаснала и тя

..едно детенце влязло в стаята и видяло, че трите
свещички са изгаснали.
- О, защо не горите
повече?"
Детето много се натъжило.

Тогава започнала да говори
Четвъртата свещичка:
” Не се страхувай, докато аз горя, ще можем да запалим
останалите !
Аз съм надеждата

С блестнали очички взело детето свещичката на надеждата
и запалило отново другите.

Пламъкът на Надеждата
трябва да бъде винаги при нас ...
.... така ще запазим Вярата, Свободата и Любовта за всички времена
MAG2001
Майстор
Мнения: 740
Регистриран на: 07 Апр 2011 15:34

Мнение от MAG2001 »

УБУНТУ

"Днес прочетох история за антрополог, който предложил на деца от едно африканско племе, игра. Сложил кошница пълна с плодове близо до едно дърво и казал, че който пръв стигне до него, ще спечели всички сладки плодове. Когато им дал знак да тичат, те всички се хванали за ръце и се затичали към дървото заедно. После седнали и отново заедно започнали да ядат вкусните дарове. Когато антрополога ги запитал защо са постъпили така, вместо един от тях да има всичките плодове за себе си, те му отговорили: "УБУНТУ! Как може един от нас да се радва, ако всички останали са тъжни?" "УБУНТУ" в културата на това племе означавало: "Аз съм защото ние сме!"
(материалът е превод от публикация в "Your black world")

Изображение

http://www.youtube.com/watch?v=M9BNoNFKCBI
За всичко има място под Слънцето!
E тва е истината...
http://www.youtube.com/watch?v=DO1Bh7rZ ... re=related
daromi

Мнение от daromi »

Белият кон и cвръххората на планината (най-голямата тайна), I част
http://www.sportal.bg/news.php?news=223799

"Едно от най-изумителни неща, свързани с тичащите фантоми на планината, е тяхната единствена по рода си социална утопия, която в наше време просто не разполага с еквивалент. Тараумарите живеят в общество, в което няма наказания, защото няма престъпления. Hяма кражби, побой, завист, корупция, рекет и материализъм. Няма полова дискриминация. Няма социални прослойки. Няма бедни и богати. Рарамурите дори нямат монетни единици и икономическата им система не е базирана на пари или дори на бартер. Вместо това тараумарите разчитат на нещо наречено корима ("споделяне"). Става дума за спонтанни прояви на добрина, безвъзмездни услуги и перманентна щедрост. Понеже обществената им система не вярва в стойността на нищо материално, рарамурите са напълно лишени от разбиране за алчност."



Жената, която падна от небето (най-голямата тайна), II част
http://www.sportal.bg/news.php?news=223976

"Когато тараумарите са напрегнати или ядосани те просто излизат от пещерата и започват да тичат. Понякога както Форест Гъмп не спират, докато не решат, че са се успокоили."



Тичайте свободни! (най-голямата тайна), част III
http://www.sportal.bg/news.php?news=224161

Днес много антрополози вярват, че ние сме създадени да тичаме и са изолирали около 30 биологически белега потвърждаващи тази теория.
...
Помолих го да каже нещо специално за хората в България и той поиска да ви предам следното дума по дума:
"Докато другите воюват, ние се събираме обединени тук на дъното на нищото, в мястото от което сме дошли и от което сме омесени, за да създадем мир, хармония, истина и красота и за да споделим с всички това, което майката земя толкова щедро ни е предоставила. Корима - споделяне. Нека рарамурите и всички ние, по нашия си собствен неповторим начин продължаваме да тичаме свободни."
ivangp
Site Admin
Мнения: 4567
Регистриран на: 01 Яну 1970 02:00

Мнение от ivangp »

Дароми, явно пренебрегваш постовете на Гената. :)
Той вече го публикува това преди седмица.
Постоянство, Дисциплина и Упоритост
са ключовете за успех във всяко начинание.
daromi

Мнение от daromi »

ivangp написа:Дароми, явно пренебрегваш постовете на Гената. :)
Той вече го публикува това преди седмица.
:oops: Наистина напоследък не успявам да следя всичко във форума.
Гената да не се сърди.
Ама и ти веднага ме хвана :D
Аватар
гената
Майстор
Мнения: 1805
Регистриран на: 22 Яну 2011 16:28

Мнение от гената »

Няма за какво да се сърдя,случват се такива неща,човешко е! :wink:
Някои успяват,защото такава е съдбата им.Повечето успяват,защото такова е решението им.
Анатол Франс
Еднорог
Участник
Мнения: 55
Регистриран на: 21 Ное 2012 11:14

Мнение от Еднорог »

"Униксите бяха малки човечета, направени от дърво. Всички те бяха издялани от един майстор резбар на име Елий. Неговата работилница се намираше на големия хълм край селцето, в което живееха дървените човечета. Всеки уникс се различаваше от останалите. Някои имаха дълги носове, а други – големи очи. Едни бяха високи, а други – ниски. Едни носеха шапки, а други се обличаха с костюми. Но всички те бяха издялани от един и същ дърводелец и всички живееха в едно и също градче.

И всеки ден униксите имаха едно и също занимание. Те си подаряваха един на друг лепенки. Всеки уникс си имаше две кутийки, пълни с лепенки. В едната кутийка имаше златисти звездички, а в другата – тъмни точки.

По-хубавите уникси, чието дърво беше гладко и чиито багри бяха красиви, винаги получаваха звездички. А тези, чието дърво беше грапаво или чиято боя се беше олющила, получаваха точки. По-талантливите уникси също получаваха звездички. Някои от тях можеха да вдигнат голяма пръчка високо над главата си, а други умееха да прескачат грамадни кутии. Трети пък знаеха дълги думи или пееха прекрасни песни. На тях всички им залепваха златисти звездички. Някои уникси бяха покрити със звездички от глава до пети! Всеки път, когато някой им залепеше нова звездичка, те бяха много доволни! И им се искаше да направят още нещо, за да получат нова лепенка.

Други уникси обаче не умееха да правят почти нищо. Те получаваха тъмни точки. Един от тях беше Пънчинело. Той се опитваше да скача високо като другите, но винаги падаше на земята. А когато паднеше, останалите се събираха около него и го облепваха с точки. Понякога при падането той си одраскваше дървеното тяло и тогава околните му залепваха още точки. А когато се опитваше да обясни защо е паднал, все казваше нещо глупаво. Тогава другите залепваха по него още точки. С времето Пънчинело събра толкова много точки, че изобщо не искаше да се покаже навън. Боеше се, че пак ще направи нещо недодялано, като например да си забрави някъде шапката или да стъпи в някоя локва, и тогава останалите щеха да му залепят още точки. Всъщност по него имаше толкова много тъмни точки, че понякога околните му лепваха нова точка ей-така, без причина.
- Сам си е заслужил да има толкова много точки – си шушукаха дървените човечета. – Той не е добър уникс.

С времето Пънчинело започна да мисли като тях. „Аз не съм добър уникс” – си казваше той. През редките случаи, когато все пак излизаше навън, той дружеше с други уникси, които също имаха много точки. Сред тях Пънчинело се чувстваше по-добре.

Веднъж той се запозна с едно момиче, което не приличаше на никой друг уникс. По нейното дървено тяло нямаше залепени нито звездички, нито точки! Тя се казваше Лусия. Не че другите не се опитваха да й дават лепенки. Просто лепенките никога не залепваха по нея. Някои уникси се възхищаваха от това, че тя няма никакви точки. Те я догонваха и й подаряваха златна звездичка. Но звездичките падаха на земята. Други пък я укоряваха за това, че няма нито една звездичка. Те отиваха при нея и й лепваха тъмна точка. Ала точките също не залепваха по нея.
„Ето така искам да бъда и аз! – си помисли Пънчинело. - Не искам никой да лепи нищо по мен!” – Затова той отиде при момичето без лепенки и я попита каква е нейната тайна.

- Не е трудно – отговори Лусия. – Всеки ден отивам да си говоря с Елий.
– С Елий?
- Да, с Елий. Майсторът на уникси. Всеки ден отивам да поседя при него в работилницата.
- Защо?
– Защо не провериш сам? Иди горе на хълма. Той е там. - С тези думи момичето без никакви лепенки се обърна и весело заподскача към своята къща.
- А той ще иска ли да ме види? – извика Пънчинело, но Лусия не го чу.

И така, Пънчинело се прибра у дома. Той седна до прозореца и се загледа как останалите уникси се суетяха насам-натам и си лепяха един на друг звездички и точки.
„Това не трябва да е така!” – си промърмори той на глас. После реши, че трябва непременно да отиде и да види Елий.

На другия ден той се изкачи по тясната пътечка до върха на хълма и пристъпи в огромната работилница. Като видя колко грамадно е всичко вътре, дървените му очи се разшириха от удивление. Столовете там бяха високи колкото самия него! Трябваше да се изправи на пръсти, за да надзърне какво има на работната маса. А чукът беше дълъг колкото цялата му ръка! Пънчинело преглътна дълбоко. „А-а това място не е за мен!” си каза той и се обърна да си ходи. Тогава чу своето име.
- Пънчинело? – гласът беше дълбок и могъщ.
Пънчинело се спря.
- Пънчинело! Толкова се радвам да те видя! Ела тук, нека те погледна от близо!
Пънчинело се обърна бавно и вдигна очи към огромния брадат майстор.
- Ти знаеш името ми? – промълви малкият уникс.
- Разбира се! Аз съм те направил.
Елий се наведе, вдигна Пънчинело и го постави на масата до себе си.
- Хм-м-м... - продума замислено майсторът, докато разглеждаше тъмните точки. – Май си понатрупал доста слаби оценки.
- Без да искам, Елий! Наистиина много се старах!
- О, няма нужда да се оправдаваш пред мен, детето ми. Аз не се интересувам какво мислят другите уникси.
- Наистина ли?
- Наистина. И ти също не трябва да ги слушаш. Кои са те, че да могат да раздават звездички или точки? Та те са уникси точно като самия теб, Пънчинело. Какво мислят те, няма значение. Важното е какво мисля аз. А според мен ти си дори много скъпоценен!
Пънчинело се разсмя:
- Аз – скъпоценен? Че защо? Не мога да ходя бързо. Не мога да скачам. Боята ми се лющи. Какво толкова виждаш в мен?
- Елий погледна Пънчинело, постави длани върху неговите малки дървени рамене и му каза много бавно:
- Ти си мой, Пънчинело. Ето това виждам в теб. - Пънчинело никога не бе усещал някой да го гледа по такъв начин, още по-малко пък неговия създател. Той не знаеше какво да каже.
- Толкова дълго се надявах да дойдеш при мен – каза Елий.
- Дойдох, защото се запознах с едно момиче, което нямаше никакви лепенки – обясни Пънчинело.
- Знам, тя ми разказа за теб.
- А защо лепенките не се залепват по нея?
Майсторът отговори меко:
- Защото тя е взела решение, че е по-важно какво мисля аз, а не какво мислят те. Лепенките залепват по теб само ако ти им позволяваш.
- Как така?
- Леппенките залепват по теб само, ако имат значение за теб. Колкото повече се доверяваш на моята обич към теб, толкова по-малко ще се притесняваш от техните лепенки.
- Не знам дали разбирам...
Елий се усмихна:
- Ще разбереш, но ще ти трябва малко време. По теб има доста лепенки. Засега просто идвай да се виждаш с мен всеки ден, а аз ще ти припомням, колко много те обичам.

Елий взе Пънчинело от масата и го постави обратно на земята.
- И не забравяй – добави Елий, докато дървеното човече излизаше през голямата врата,- ти си скъпоценен, понеже съм те изработил аз. А аз не правя грешки.

Пънчинело не се спря, но за миг си помисли: „Може би наистина е прав...”
И когато си помисли това, една точка се отлепи от него и падна на земята...".

"Ти си скъпоценен" – Макс Лукадо
"Любовта е най-голямата алхимична сила в света." ОШО
Еднорог
Участник
Мнения: 55
Регистриран на: 21 Ное 2012 11:14

Мнение от Еднорог »

Из "Мечо Пух" на Алън Милн

Пух:
- Чудя се какво ли интересно ще ми се случи днес...

~ . ~ . ~
- Защо ли нещата трябва да се променят? - прошепна Прасчо.
Пух помисли, помисли и каза:
- Така имат възможност да станат по-добри!

~ . ~ . ~
Прасчо пита Пух:
- Пух, какво е любовта?
- Това, което означава всичко за теб - отговори Пух.
- А до края ли продължава? - попита Прасчо.
- Не - отвърна Пух, - продължава дори ПО-ДЪЛГО, защото тя е безкрайна!
- И значи тя е по-велика от всичко? - попита пак замислен Прасчо.
- Не Прасчо, пак не разбра - ТИ СИ ПО-ВЕЛИК ЩОМ ОБИЧАШ, тя те прави такъв!!!

~ . ~ . ~
Какво се подарява на някой, който иска всичко, а няма нищо?

~ . ~ . ~
- Как се пише любов? - попита Прасчо.
- Тя не се пише, тя се чувства... - отвърна Пух.

~ . ~ . ~
- Пух, обещай ми, че няма да ме забравиш никога! Дори когато стана на сто!
Пух помисли малко.
- А аз на колко ще бъда тогава?
- На деветдесет и девет.
Пух кимна:
- Обещавам!
Все още с очи, отправени към света, Кристофър Робин протегна ръка за Пуховата лапа.
- Пух - каза той сериозно, - ако аз... ако аз не съвсем ... - Той спря и отново започна: - Пух, каквото и да се случи, ти ще разбереш, нали?...

~ . ~ . ~
Какво трябва да... трябва?

~ . ~ . ~
Правописът ми е Колеблив. Добър правопис е, но се Колебае и буквите отиват на грешни места...

~ . ~ . ~
По-забавно е да говориш с хора, които не използват дълги трудни думи, а по-скоро кратки и лесни, като например: Какво ще кажеш да хапнем?...



- Какво най-много обичаш да правиш на този свят, Пух?
- Ами, - каза Пух - какво обичам най-много...
И той се спря да помисли. Защото при все, че да Ядеш Мед е много хубаво нещо, има един миг, точно преди да започнеш да ядеш, който е по-хубав, отколкото когато вече си започнал, но той не знаеше как се нарича това. После си помисли, че да бъде с Кристофър Робин е много хубаво нещо и да имаш приятел като Прасчо до себе си също е много хубаво. И като размисли всичко това, той каза:
- Това, което обичам най-много на този свят, е Аз и Прасчо да дойдем да те видим и ти да ни кажеш: "Какво ще кажете за нещо малко?", и аз да кажа: "Не бих имал нищо против, а ти, Прасчо?", и вън да е ден за тананикане и птичките да пеят...

- Пух? - каза Прасчо.
- Да! - отговори Пух.
- Нищо... - каза Прасчо, хващайки го за лапичката. - Просто исках да съм сигурен, че те има, Пух...

~ . ~ . ~
Ако някога дойде ден, в който не сме заедно, трябва да знаеш някои неща... Ти си по-смел, отколкото вярваш, по-силен, отколкото изглеждаш и по-умен, отколкото си мислиш. Но най-важното нещо е, че независимо дали сме разделени, аз винаги ще бъда там за теб и винаги ще те обичам!

~ . ~ . ~
Обещай ми, че никога няма да ме забравиш, защото ако си помисля, че ще го направиш, никога няма да мога да си тръгна!

~ . ~ . ~
- Ще бъдем ли приятели завинаги? - попита Прасчо.
- Дори и за по-дълго! - отговори Мечо Пух.

~ . ~ . ~
Ако ти живееш сто години, аз искам да живея сто години без един ден, така че никога да не живея без теб.

~ . ~ . ~
Не можеш да седиш в твоя ъгъл на гората, чакайки другите да дойдат при теб. Понякога трябва ти да ходиш при тях.

~ . ~ . ~
Понякога поставяш стени около себе си, не за да отблъснеш хората, а за да видиш на кого му пука достатъчно, за да ги разбие!

~ . ~ . ~
При все, че да ядеш мед това е много хубаво нещо, има един миг, точно преди да започнеш да ядеш, който е по- хубав.


~ . ~ . ~

Има само едно нещо, което е по-хубаво от гърненце с мед… и това са две гърненца с мед.

~ . ~ . ~
Колкото повече, толкова повече!

~ . ~ . ~
С каквито се събереш - с такива се събираш.

~ . ~ . ~
Понякога седя и си мисля..., а понякога просто си седя.

~ . ~ . ~
Името ми да не е Пух, ако не съм прав. А то е, значи съм прав.

~ . ~ . ~
Прасчо:
- Знаеш ли, Пух. Мислех си…
- Това е добър навик, Прасчо! - прекъсва го Мечо Пух.

~ . ~ . ~
Пух взе да се чувства по-добре, защото, когато си Мече с Много Малко Ум и Мислиш за Неща, ти откриваш понякога, че Нещо, което изглежда съвсем като Нещо вътре в теб, изглежда иначе навън, когато го гледат другите.

~ . ~ . ~
Когато рекичката стигнеше до края на Гората - вече пораснала, - тя ставаше почти река. И понеже беше вече голяма, тя не тичаше, не скачаше, не шумолеше наоколо, както когато беше още малка, а се движеше по-бавно, с достойнство. Защото сега тя знаеше къде отива и си казваше. "Няма защо да се бърза. Все ще стигна някой ден!"
Но малките рекички навътре из Гората се стрелкаха насам и нататък, жадни да открият толкова много неща, преди да стане късно!

~ . ~ . ~
Последно промяна от Еднорог на 05 Яну 2013 22:20, променено общо 1 път.
"Любовта е най-голямата алхимична сила в света." ОШО
Еднорог
Участник
Мнения: 55
Регистриран на: 21 Ное 2012 11:14

Мнение от Еднорог »

Истинската стойност на пръстена

- Учителю, идвам при теб, защото се чувствам толкова жалък, че нямам желание за нищо. Казват ми, че за нищо не ме бива, че нищо не върша като хората и съм непохватен и много тъп. Как да се поправя? Какво да сторя, че да ме ценят повече?
Без да го поглежда, учителят му рекъл:
- Съжалявам много, момко. Не мога да ти помогна, защото първо трябва да реша един личен въпрос. Може би след това... - И след кратка пауза добавил: - Но ако склониш да ми помогнеш, ще се справя по-бързо с него и после може да ти помогна.
- О...колко се радвам, учителю - измънкал момъкът, разбирайки, че отново го подценяват и пренебрегват.
- Добре - продължил учителят. Свалил пръстена от кутрето на лявата си ръка и като го подал на момчето му рекъл: - Яхни коня, който е навън и иди на пазара. Продай този пръстен, защото трябва да изплатя един дълг. Постарай се да получиш възможно най-високата цена и да не скланяш за по-малко от една златна монета. Тръгвай и се върни по-бързо с жълтицата.
Момъкът взел пръстена и тръгнал. Щом стигнал до пазара, започнал да предлага пръстена на търговците, които го поглеждали с известен интерес, докато не споменял цената, която иска. Отворел ли дума за златната монета, едни му се присмивали, други му обръщали гръб и само един старец си направил труда любезно да му обясни, че една златна монета е твърде голяма цена за този пръстен. Някой се смилил над него и му предложил сребърна монета и медна съдинка, но заръката била да не скланя на по-малко от жълтица и момъкът отказал.
Като предложил пръстена на всички, които срещнал на пазара, а това били повече от сто души, отчаян от неуспеха, той яхнал коня и се върнал при учителя. Колко би искал момъкът да има златна монета и да я даде на учителя, за да се отърве той от дълга си и най-сетне да го посъветва и да му помогне.
Влязъл при стареца.
- Учителю – рекъл, - съжалявам. Това, което ми заръча е невъзможно. Сигурно щях да получа две-три сребърни монети, но не мисля, че можех да заблудя някого, за истинската стойност на пръстена.
- Това, което каза, е много важно, млади приятелю – усмихнат отвърнал учителят. – Първо трябва да узнаем истинската стойност на пръстена. Яхай пак коня и върви при бижутера. Че кой ще знае по-добре от него? Кажи му, че искаш да го продадеш и питай колко ще ти даде за него. Но каквото и да ти предложи, не го продавай. Върни се тук.
Момъкът отново яхнал коня. Бижутерът погледнал пръстена под светлината на масленичето, разгледал го под лупа, претеглил го и после казал на момчето:
- Момко, кажи на учителя, че ако иска да продаде пръстена още сега, не мога да му дам повече от петдесет и осем златни монети за него.
- Петдесет и осем златни монети ли? – възкликнал момъкът.
- Да – отвърнал бижутерът. – Знам, че след време може да вземе към седемдесет монети, но ако го продава спешно...
Момъкът много се развълнувал и препуснал обратно към дома на учителя, за да му каже новината.
- Седни – рекъл му старецът, като го изслушал. – Ти си като този пръстен: рядък и скъп накит. И като него, можеш да бъдеш оценен само от истинския познавач. Защо си тръгнал да искаш от всеки да види истинската ти стойност?
И като казал това, сложил отново пръстена на кутрето на лявата си ръка.
"Любовта е най-голямата алхимична сила в света." ОШО
Публикувай отговор