Страница 1 от 1

Едно - Ричард Бах

Публикувано на: 16 Юни 2009 21:08
от daromi
"Една незначителна промяна днес води до драматично различна утре. Има големи награди за тези, които поемат стръмния, труден път, но тези награди са скрити зад годините. Човек прави избора си като нехаен слепец, а и светът около нас не ни дава никакви гаранции. И по-нататък, виждаш ли? Единственият начин човек да избегне взимането на решение, нещо, което ни плаши, е да напусне обществото и да стане отшелник, но и това е избор, който ни плаши. А това е свързано със следващото: Характерът се утвърждава като следваме висшето си чувство за справедливост и вярваме в идеали, за които не сме сигурни, че ще бъдат валидни за другите. Едно от предизвикателствата на нашето приключение на земята е да се издигнем над мъртвите системи — войни, религии, нации, разрушения — да откажем да бъдем част от тях и вместо това да даваме израз на най-висшето си аз, което познаваме и знаем какво трябва да прави.

- Никой не може да разреши проблемите на човек, чийто проблем е, че не иска да му се решат проблемите.

- И все едно колко начетени или заслужили сме — ние никога няма да постигнем по-добър живот, докато не успеем да си го представим сами в себе си и си позволим да го следваме.

Стоката е идея и изражение на избор. Огледай се около себе си: Всяко нещо. което виждаш и докосваш, някога е било невидима идея, докато някой не е направил избора да го извика на живот. Каква мисъл! Ние не можем да дадем пари на нуждаещите се алтернативни „нас" от други измерения на пространство-времето, но можем да им дадем идеи, които те могат да превърнат в богатство, ако решат да направят такъв избор

— Лошите неща не са най-лошото. което може да ни се случи. Най-лошото е да не ни се случи НИЩО!

— Лесният живот не ни научава на нищо. В последна сметка това, което има значение, е научаването: какво сме научили и колко сме израснали.

— Ние можем да намираме оправдания или да имаме здраве, любов, дълголетие, знание, приключения. пари, щастие. Ние определяме живота си със силата нямащия избор. Най-безпомощни се чувстваме, когато сме направили избор по неявяване — пасивен избор — когато не сме определили сами живота си.

— Когато започваме живота си, всеки от нас получава по един мраморен блок и сечивата, с които да го скулптира. Ние можем да го мъкнем след себе си недокоснат, можем да го натрошим за чакъл, а можем и да изваяме от него великолепна творба. На нас са ни оставени примери от живота на всеки друг — завършени и незавършени жизнени творби, които могат да ни водят или предупреждават. Към края нашата скулптура е почти завършена и ние можем да огладим и полираме това, което сме започнали преди много години. Точно в този момент ние можем да осъществим най-големия си напредък, но за да го сторим, ние трябва да сме в състояние да провиждаме през привидностите на времето.

Ние сами пораждаме заобикалящия ни свят. Получаваме точно това, което заслужаваме. Как можем да се разкайваме за живот, който сами сме си създали? Кого другиго, освен себе си, да проклинаме или да благославяме? Кой, освен нас самите, може да проме¬ня живота ни всеки път, когато пожелаем!

Всяка силна идея е изключително чаровна и абсолютно безполезна, докато не направим избора да я осъществим."

Публикувано на: 16 Юни 2009 21:19
от daromi
"Тя посочи към един процеп в скалите, където старец в груба кафява роба бе коленичил на земята до малък огън. Той заваряваше нещо — ослепителни жълто-бели искри трепкаха и танцуваха по скалите зад него.
— Какво може да търси тук оксиженист? — попитах аз.
Тя се вгледа продължително в него.
— Той не заварява — каза тя с тон сякаш по-скоро си спомня сцената, а не я наблюдава. — Той се моли.
Тя се запъти към него и аз я последвах, като реших да си мълча. Така, както аз бях видял себе си в Атила, дали жена ми не виждаше себе си в този отшелник?
Отблизо се уверихме, че съвсем не беше оксижен. Нито звук, нито дим — това беше ослепителен като слънце стълб, който пулсираше на земята на по-малко от метър до стареца.
— ... и на света ще дадеш ти това, което си получил — дочухме благ глас откъм светлината. — Яви на всички, копнеещи да узнаят истината, от где идваме, смисъла на нашето съществувание и посоката на пътя пред нас към вечния ни дом.
Спряхме на няколко метра зад него, приковани от гледката. Виждал бях такъв блясък веднъж през живота си, преди много години, когато неочаквано ме озари нещо, което и досега наричам Любов. Светлината, която виждахме сега, беше същата — тъй сияйна, че превръщаше целия свят в мержелееща звездичка, в бележка под линия.
В следващия миг светлината изчезна. Под мястото, където бе пламтяла, лежеше свитък златна хартия, писание с изумителна калиграфия.
Старецът коленичи безмълвно със затворени очи, явно без да съзнава нашето присъствие.
Лесли пристъпи напред, протегна ръка и взе сияйния ръкопис. На това мистично място ръката й не премина през пергамента.
Очаквахме да видим руни или йероглифи, но се оказа, че думите са на английски. Разбира се, помислих си аз. Старецът ще ги чете на френски, един персиец — на персийски. Сигурно с откровението е така — няма значение езика, а предаването на идеите. Вие сте създания от светлина, прочетохме ние. От светлина сте дошли и в светлина ще си отидете, и във всяка ваша стъпка ще ви обгръща светлината на безкрайното ви битие.
Тя обърна страницата.
По свой избор обитавате сега света, който вие сте сътворили. Което носите в сърцата си, то ще стане истина и от което най-силно се възхищавате, в това ще станете вие.
Не се бойте, нито се стъписвайте от призрака, който е мракът, от маската, която е злото, от празния плащ, който е смъртта, защото вие сами сте ги избрали за свои изпитания. Това са камъните, на които сте избрали да наточвате тънкото острие на своя дух. Знайте, че винаги покрай вас е реалността на любовта и във всеки момент вие имате силата да преобразите вашия свят чрез това, което сте научили.
Страниците продължаваха, те бяха стотици. Прелистихме по-нататък, изпълнени с благоговение.
Вие сте живот, който изобретява форми. Да умрете от меч или от годините вие можете не повече, отколкото да умрете, прекрачвайки прага, за да минете от една стая в друга. Всяка стая ви дава своето слово — за да го изречете, всеки преход — своята песен, за да я изпеете.
Лесли ме погледна с грейнали очи. Ако това писание можа толкова да ни развълнува, нас, хората от двадесетия век, помислих си аз, то какво ли въздействие бе имало над хората от който век там е било... дванадесети!
Върнахме се пак към ръкописа. Никакви думи за ритуали, никакви указания как да се покланяш, никакво призоваване на огън и разруха над враговете, никакви бедствия над главите на неверници, никакви безпощадни Атила-Бич Божи. В него не се споменаваха храмове, попове, равини, паства, хорове, одежди или святи дни. Това писание бе за любящото същест¬во във всеки от нас и единствено за него.
„Ако можехме да пуснем тези идеи да полетят в нашия век, помислих си аз, те биха станали ключа, за да осъзнаем нашата власт над вярата, да освободим силата на любовта и тогава страхът ще изчезне. Тогава светът ще може да излезе от Тъмните векове!"
Старецът отвори очи и най-сетне ни забеляза. Той се изправи без никакъв уплах — сякаш бе прочел писанието, — погледна ме, после изгледа продължително Лесли.
— Аз съм Жан-Пол Льо Клерк — каза той. — А вие сте ангели.
Направо застинахме от изумление, а човекът радостно се засмя.
— Забелязахте ли — попита той, — Светлината?
— Откровение! — възкликна жена ми, като му подаваше златните страници.
— Наистина откровение — Той й се поклони, сякаш си я спомняше и тя беше най-малкото ангел. — Тези думи са ключ към истината за всеки, който ги прочете, те са живот за тези, които ще ги слушат. Когато бях малък, Светлината ми обеща, че тези свитъци ще дойдат в моите ръце през нощта, в която ще се явите вие. Сега вече аз съм стар, ето че вие дойдохте, а и те.
— Те ще променят света — казах аз. Той ме изгледа особено.
— Няма.
— Но нали са ви дадени...
— ... в изпитание — отговори той.
— Изпитание ли?
— Пътувал съм много надалече — каза той, — изучавал съм писанията на хиляди вярвания, от Китай до земите на викингите. — Очите му светнаха. — И въпреки всичките си изследвания, аз все пак понаучих нещо. Всяка велика религия започва в светлина. Но само сърцата носят светлината. Хартията не може.
— Но в ръцете си вие имате... — казах аз. — Трябва да го прочетете. Толкова е красиво!
— В ръцете си имам хартия — каза старецът. — Дайте тези слова на света и те ще бъдат обикнати и разбрани от хората, които вече знаят истината, съдържаща се в тях. Но преди да им ги дадем, ние ще трябва да ги назовем. А това ще бъде смъртта им.
— Нима да назовеш нещо красиво значи да го убиеш?
Той ме погледна учудено.
— Да назовеш нещо е безвредно. Но да дадеш название на тези идеи означава да създалеш религия
— Защо?
Той се усмихна и ми подаде ръкописа.
— Връчвам тези свитъци на теб...?
— Ричард — казах му аз.
— Връчвам тези свитъци, дошли направо от Свет¬лината на Любовта, на теб, Ричард. Желаеш ли ти от своя страна да ги предадеш на света, на хората, копнеещи да научат това, което се казва в тях, на хората, които не са имали привилегията да бъдат на това място в момента, когато е бил даден този дар?
Или желаеш да запазиш тези писания само за себе си?
— Разбира се, че искам да ги дам на хората!
— И как ще наречеш своя дар? „Към какво ли клони той в този момент", запитах се аз.
— Има ли значение?
— Ако ти не го назовеш, другите ще го сторят. И ще го нарекат „Книга на Ричард".
— Разбирам. Добре. Ами ще го нарека някак си... просто: свитъците.
— И ще пазиш ли ти и съхраняваш „Свитъците"? Или ще позволиш на други да ги поправят, да променят това, което не разбират, да задраскват каквото им хрумне — каквото не им е угодно?
— Не! Никакви изменения. Те са изпратени от светлината! Никакви изменения!
— Сигурен ли си? Нито редче на едно или друго място — от добронамерени съображения? „Повечето хора няма да го разберат"? „Това може да засегне някого"? „Това послание не е ясно"?
— Никакви изменения!
Той вдигна вежди и ме погледна изпитателно.
— Кой си ти, за да настояваш за това?
— Аз бях тук, когато бяха дадени те — казах аз. — Аз лично видях като се явиха!
— И затова ставаш Пазителят на Свитъците? — попита той.
— Не е нужно да бъда аз. Може да бъде всеки друг, стига да обещае, че няма да ги изменя.
— Но все някой трябва да бъде Пазител на Свитъците?
— Да, предполагам, че ще трябва да има някой.
— И тук започват да се появяват свещенослужите¬лите на Свитъка. Тези, които отдават живота си, за да съхранят един ред на мислене, стават свещенослужители на този ред. И все пак всеки нов порядък, нов път, е промяна. А промяната означава край на света, такъв, какъвто е бил досега.
— Тези свитъци не са заплаха — казах аз. — Те са любов и свобода!
— А любовта и свободата са край на страха и робството.
— Разбира се! — възкликнах раздразнено аз. Накъде пак клонеше? И защо Лесли мълчи? Дали не беше съгласна, че това е...
— Тези, които се възползват от страха и робството — каза Льо Клерк, — ще бъдат ли щастливи от посланието на Свитъка?
— Вероятно не, но не можем да оставим тази... светлина ... да отиде напразно!
— Ти можеш ли да се закълнеш, че ще пазиш светлината? — попита той.
— Разбира се!
— И другите поклонници на Свитъка, твоите приятели, и те ли ще я пазят?
— Да.
— И ако тези, които се възползват от страха и робството, убедят владетеля на тези земи, че ти представляваш заплаха, ако нападнат твоя дом, ако дойдат с мечове, ти ще продължиш ли да пазиш Свитъка?
— Аз ще го измъкна със себе си! Ще избягам!
— А когато започнат да те преследват, и те заловят, и те притиснат в ъгъла?
— Ако се наложи да се сражавам, ще се сражавам — казах аз. — Има идеи по-важни от живота. Има идеи, за които си заслужава да загинеш. Старецът въздъхна.
— И така започват Войните за Свитъка — каза той. — Доспехи и мечове, щитове и знамена, коне и пожари, кръв по улиците. И войните няма да бъдат малки. Хиляди истински вярващи ще се присъединят към теб, десетки хиляди ловки, силни и умни хора. Обаче идеите на Свитъка са предизвикателство към управниците на всеки народ, които крепят властта си на страха и мрака. Десетки хиляди ще препуснат срещу теб.
Най-сетне започна да ми се прояснява какво се опитваше да ми каже Льо Клерк.
— За да те разпознават — продължи той, — за да те отличават от другите, ти ще имаш нужда от символ. Какъв символ ще си избереш? Какъв знак ще начертаеш на знамената си?
Сърцето ми се огъна под тежестта на неговите думи, но аз продължих да се боря.
— Символът на светлината — отговорих аз. — Знакът на пламъка.
— И ще стане така — продължи той да чете ненаписаната история, — че Знакът на Пламъка ще се срещне със Знака на Кръста върху бойното поле на Франция и Пламъкът ще победи — славна победа — и първите градове на Кръста ще бъдат изпепелени до камък от чистия ти огън. Обаче към Кръста ще се присъедини Полумесецът и техните безчислени армии заедно ще те нападнат от юг и от изток, а също и от север — стотици хиляди въоръжени мъже срещу твоите осемдесет хиляди.
„О, спри, — искаше ми се да му кажа. — Знам какво ще бъде по-нататък."
— И заради всеки войник на Кръста и воин на Полумесеца, когото си убил, бранейки своя дар, стотици ще възненавидят името ти. Техните бащи и майки, техните съпруги и дъщери, синове и приятели ще възненавидят и Свиткияните, и проклетия Свитък заради избиването на свидните им близки, а всеки Свиткиянин ще възненавиди всеки Християнин и ще прокълне Кръста, ще възненавиди всеки Мюсюлма¬нин и ще прокълне Полумесеца, задето са избили неговите ближни.
— Не! — извиках аз. Всяка негова дума беше истина.
— А по време на Войните ще се издигнат олтари, катедрали ще извисят шпилове, за да увековечат Свитъка. И тези, които са се стремели към духовно израстване и разбиране, вместо това ще се окажат обременени с нови предразсъдъци и нови ограниче¬ния: камбани и символи, правила и псалми, церемонии, молитви и одеяния, тамян и приношения на злато. И тогава сърцето на Свиткиянството ще се отвърне от любовта и ще се обърне към златото. Злато, за да се изграждат още по-величествени храмове, злато, за да се купуват мечове, с които да се обърнат неверниците и да се спасят душите им.
А когато умреш ти, Първият Пазител на Свитъка, ще потрябва злато, за да се увековечи твоя образ. Ще се издигнат величествени статуи, огромни фрески и картини, за да се увековечи тази сцена в безсмъртното изкуство. Ето я, изтъкана в гоблен: ето я тук Светли¬ната, там Свитъка, а там небесният свод се е разтво¬рил към Рая. Ето тук, Ричард Велики, коленичил в бляскави доспехи, ето го прекрасният Ангел на Мъд¬ростта със Светия Свитък в ръце; а тук — старият Льо Клерк до скромния си огън в планината, свидетел на Откровението.
„Не!, помислих си аз. Невъзможно"
Но то беше не невъзможно, а неизбежно.
— Дай на света този свитък и ще се появи нова могъща религия, нови свещенослужители, нови Ние и нови Те, едни против други. Само за сто години ще са загинали милиони в името на словата, които ние с теб държим в ръцете си; за хиляда години — десет милиона. И всичко заради тази хартия.
В гласа му нямаше и следа от горчивина, нито от цинизъм или разочарование. Жан-Пол Льо Клерк бе изпълнен с житейска мъдрост, спокойно приемане на това, което бе научил.
Лесли потръпна.
— Искаш ли якето, ми? — попитах я аз.
— Не, благодаря, Уки — каза тя. — Не е от студ.
— Не е от студ — повтори Льо Клерк. Той отиде до огъня и взе една съчка, вдигна я и докосна златните свитъци. — Това ще ви стопли.
— Не! — аз грабнах свитъците. — Да изгорите истината?!
— Истината не гори. Истината чака всекиго, който пожелае да я открие — каза той. — Могат да изгорят само тези страници. От вашия избор зависи. Бихте ли желали Свиткиянството да стане поредната религия в този свят? — Той се усмихна. — Вие ще бъдете светци на тази църква...
Погледнах Лесли, видях в очите й същия ужас, какъвто чувствах в моите.
Тя взе съчката от него и докосна ъгълчето на пергамента в ръцете ми. Пламъкът разцъфна в слънчево-бяло цвете под пръстите ни и ние изпуснахме на земята ослепителните останки. Те припламнаха за миг и угаснаха.
Старецът въздъхна с облекчение.
— Каква благословена вечер! — каза той. — Колко рядко ни се дава шанса да спасим света от нова религия!
После обърна лице към жена ми усмихнат, изпълнен с надежда.
— Нали го спасихме?
Тя му се усмихна в отговор.
— Спасихме го. В историята няма нито дума, Жан-Пол Льо Клерк, за Свиткияни или за техни войни.
Те се сбогуваха с ласкав поглед — двама човеколюбиви скептика. После с лек поклон към двама ни старецът се обърна и потъна в тъмната планина.
Горящите свитъци все още пламтяха в съзнанието ми — откровение, превърнато в пепел.
— Но тези, които се нуждаят от казаното в тези свитъци — обърнах се аз към Лесли, — как ще могат те... как ще можем ние да научим какво беше написано в тях?
— Той беше прав — каза тя, загледана след стареца, докато вече не можеше да го вижда, — всеки, който пожелае истината и светлината, може да ги открие сам.
— Не съм сигурен. Понякога имаме нужда от учител.
Тя се обърна към мен.
— А ти опитай — каза тя. — Внуши си, че ти искрено, истински, дълбоко желаеш да узнаеш кой си, откъде идваш и защо си тук. Внуши си, че никога няма да си дадеш покой, докато не узнаеш.
Кимнах и си представих как аз — непоколебимо решен, готов, копнеещ да науча — преравям библиотеки за книги и ръкописи, как се юрвам по лекции и семинари, водя си дневник на всички мои надежди и размишления, записвам си предчувствия, медитирам на планински върхове, водя се от неща, подсказани в сънища или от случайни съвпадения, разпитвам непознати — всички тези стъпки, които правим, когато познанието на новото за нас става по-важно от всичко.
— Добре. А сега?
— Ами сега — каза тя, — можеш ли вече да си представиш, че няма да го узнаеш сам!"

Публикувано на: 15 Ное 2009 18:56
от daromi
"Никой не може да разреши проблемите на човек, чийто проблем е, че не иска да му се решат проблемите."

"Всяка силна идея е изключително чаровна и абсолютно безполезна, докато не направим избора да я осъществим."

"Всеки, който пожелае истината и светлината, може да ги открие сам. Внуши си, че ти искрено, истински, дълбоко желаеш да узнаеш кой си, откъде идваш и защо си тук.
А сега, можеш ли вече да си представиш, че няма да го узнаеш сам!"

Re: Едно - Ричард Бах

Публикувано на: 20 Юли 2021 16:51
от optimeon