Хашимото - Предизвикателство
До къде стигнах до сега:
В по-долното има и доста логика, освен открития с помощта на ТЕС. Опитвам се да се пазя от логиката, но в момента съм в командировка и някакси не ми се теса толкова, колкото в къщи, а от друга страна ужасно много ми се разсъждава, че чак ме дразнят останалите ангажименти.
Както по-горе казах, въртележката събуди в мен много силно усещане, че сама съм загърбила щастието си (както и много други неща, като здравето например), изпитвайки страх да се отдам на това, което живота ми предлага, да повярвам в трайността на чувствата и в това, че не предаваш децата си, ако посветиш живота си и на своето щастие, освен на тяхното. Това което в крайна сметка остана в мен като най-трайно усещане от преживяването с въртележката е съжаление, че се уплаших (за това, че сърцето ми ще се пръсне) и спрях въртележката. Съжалявам, че не успях да разбера какво щеше да се случи, ако не бях я спряла. Това, което се случва в реалия ми живот е, че не се чувствам щастлива, въпреки че формално всички препоставки за щастие са налице.
През предната седмица работих доста по спомените от родителите ми и техния брак. Още преди да се случи това с въртележката, заедно с ТЕС бяхме стигнали единодушно до извода, че тези хора, колкото и благородни цели да са имали, бяха загърбили на 100% чувствата си (по една или друга причина, които изясних и изтесах докрай) и живота им премина само и единствено в правене на жертви за децата им. До преди въртележката изпитвах към тях жал за това. След нея разбирам, че те не са ми изградили правилен модел за семейство и по-важното - изградили са ми неправилен, който започнах да прилагам автоматично веднага след като се появи първата трудност свързана с моите деца. А започнеш ли да прилагаш този модел връщане назад няма (не и без да го осъзнаеш и преосмислиш).
Когато синът ми се разболя аз забравих, че съществувам, с изключение на това, че често се самосъжалявах. Макар, че преди доста години, малко преди да почине, баба Ванга ми каза, че детето ми ще бъде напълно здраво когато стане на 7 г. и аз и повярвах, заживях по-леко, но това отново не ме накара да се погрижа са собствените си чувства. Синът ми наистина беше напълно здрав на 7 г., но и това не предизвика никаква промяна в мен. Съпругът ми остана "здрав" и "цял" по време на боледуването и не прие за нормално това, което се случваше с мен. Макар че проявява изключително разбиране, това прави и него нещастен. Аз обаче инстинктивно приемах до онзи ден за напълно нормално, моите чувства да са се изхабили от преживяното или от времето, ”защото така се случва винаги и в най-добрите семейства, дори и в създадените с най-искрена любов”. Затова казвам, че връщане назад от самосебе си няма след като веднъж последваш модела, колкото и да се променят и подобряват обстоятелствата около теб. Връщането е чрез осъзнаване и преосмисляне - това, което се опитвам да направя.
В по-долното има и доста логика, освен открития с помощта на ТЕС. Опитвам се да се пазя от логиката, но в момента съм в командировка и някакси не ми се теса толкова, колкото в къщи, а от друга страна ужасно много ми се разсъждава, че чак ме дразнят останалите ангажименти.
Както по-горе казах, въртележката събуди в мен много силно усещане, че сама съм загърбила щастието си (както и много други неща, като здравето например), изпитвайки страх да се отдам на това, което живота ми предлага, да повярвам в трайността на чувствата и в това, че не предаваш децата си, ако посветиш живота си и на своето щастие, освен на тяхното. Това което в крайна сметка остана в мен като най-трайно усещане от преживяването с въртележката е съжаление, че се уплаших (за това, че сърцето ми ще се пръсне) и спрях въртележката. Съжалявам, че не успях да разбера какво щеше да се случи, ако не бях я спряла. Това, което се случва в реалия ми живот е, че не се чувствам щастлива, въпреки че формално всички препоставки за щастие са налице.
През предната седмица работих доста по спомените от родителите ми и техния брак. Още преди да се случи това с въртележката, заедно с ТЕС бяхме стигнали единодушно до извода, че тези хора, колкото и благородни цели да са имали, бяха загърбили на 100% чувствата си (по една или друга причина, които изясних и изтесах докрай) и живота им премина само и единствено в правене на жертви за децата им. До преди въртележката изпитвах към тях жал за това. След нея разбирам, че те не са ми изградили правилен модел за семейство и по-важното - изградили са ми неправилен, който започнах да прилагам автоматично веднага след като се появи първата трудност свързана с моите деца. А започнеш ли да прилагаш този модел връщане назад няма (не и без да го осъзнаеш и преосмислиш).
Когато синът ми се разболя аз забравих, че съществувам, с изключение на това, че често се самосъжалявах. Макар, че преди доста години, малко преди да почине, баба Ванга ми каза, че детето ми ще бъде напълно здраво когато стане на 7 г. и аз и повярвах, заживях по-леко, но това отново не ме накара да се погрижа са собствените си чувства. Синът ми наистина беше напълно здрав на 7 г., но и това не предизвика никаква промяна в мен. Съпругът ми остана "здрав" и "цял" по време на боледуването и не прие за нормално това, което се случваше с мен. Макар че проявява изключително разбиране, това прави и него нещастен. Аз обаче инстинктивно приемах до онзи ден за напълно нормално, моите чувства да са се изхабили от преживяното или от времето, ”защото така се случва винаги и в най-добрите семейства, дори и в създадените с най-искрена любов”. Затова казвам, че връщане назад от самосебе си няма след като веднъж последваш модела, колкото и да се променят и подобряват обстоятелствата около теб. Връщането е чрез осъзнаване и преосмисляне - това, което се опитвам да направя.
Здравей,Ниа .От маса време не съм влизала във форума ,от което само аз съм загубила.Но сега попаднах отраз на кореспонденцията ти с Иван и я проследих открай до край,макар че ти се надяваше като Мая, никой друг да не чете.Следих всичко много внимателно не защото съм любопитна,а защото твоите разсъждения и притеснения ми са много познати ( с тази разлика,че аз не мога да споделям-ТЕС-ай,би казал Иван ).
Аз също имам диагноза Хашимото,но не пия лекарства,защото си оправих стойностите на хормона с друг алтернативен метод(преди още да бях запозната с ТЕС).Но както казваш ти,това заболяване е
само следствие от неправилно себеосещане и неправилно посрещане на предизвикателствата на живота.А той сам по себе си е ежесекундно предизвикателство.
Аз съм един "добър"пример на прозводител на антитела.От малка БЯХ с тежка алергия,която преборих с помощта на ТЕС и разбира се на Иван .Ако ти е интересно,прочети"Моите два прекрасни резултата"
Много се впечатлих от това,че и ти намираш причината за неудовлетвореността си от живота в засиленото до ненормалност чувство за вина и в това,че на първо място поставяш близките си и ако остане време и местенце за теб-добре,ако-не,пак добре.Това чувство ми е познато-спокойна съм,когато всички около мен са обгрижени от мен.Мислех си даже,че това ме прави щастлива,но уви
Всичко това е измамно.Напоследък интерпретирам тези си изтощителни напъни като подсъзнателно желание да направя другите зависими от мен.А това не може да направи никого щастлив !
Общото между нас е че сме неспокойни и търсещи натури.Е,то това е успокояващо,защото милиони си пият хапчето и през ум не им минава да търсят причината някъде в собственото си мислене.
Възхищавам ти се на интусиазма и постоянството,защото аз въпреки постигнатите невероятни резултати и абсолютната ми вяра,че ТЕС действа,когато работиш-БЕЗДЕЙСТВАМ
Успокоявам се с факта,че владея знанието и винаги мога да го ползвам.Като магарето,което е натоварено с цял кашон научни трудове и ги разнася непрекъснато,но това не го прави по-умно
Благодаря на интуицията си да прочета точно твоите мисли и се надявам да ми подействат като стимул.
Желая ти УСПЕХ и занапред,защото ти вече ГО имаш !
Аз също имам диагноза Хашимото,но не пия лекарства,защото си оправих стойностите на хормона с друг алтернативен метод(преди още да бях запозната с ТЕС).Но както казваш ти,това заболяване е
само следствие от неправилно себеосещане и неправилно посрещане на предизвикателствата на живота.А той сам по себе си е ежесекундно предизвикателство.
Аз съм един "добър"пример на прозводител на антитела.От малка БЯХ с тежка алергия,която преборих с помощта на ТЕС и разбира се на Иван .Ако ти е интересно,прочети"Моите два прекрасни резултата"
Много се впечатлих от това,че и ти намираш причината за неудовлетвореността си от живота в засиленото до ненормалност чувство за вина и в това,че на първо място поставяш близките си и ако остане време и местенце за теб-добре,ако-не,пак добре.Това чувство ми е познато-спокойна съм,когато всички около мен са обгрижени от мен.Мислех си даже,че това ме прави щастлива,но уви
Всичко това е измамно.Напоследък интерпретирам тези си изтощителни напъни като подсъзнателно желание да направя другите зависими от мен.А това не може да направи никого щастлив !
Общото между нас е че сме неспокойни и търсещи натури.Е,то това е успокояващо,защото милиони си пият хапчето и през ум не им минава да търсят причината някъде в собственото си мислене.
Възхищавам ти се на интусиазма и постоянството,защото аз въпреки постигнатите невероятни резултати и абсолютната ми вяра,че ТЕС действа,когато работиш-БЕЗДЕЙСТВАМ
Успокоявам се с факта,че владея знанието и винаги мога да го ползвам.Като магарето,което е натоварено с цял кашон научни трудове и ги разнася непрекъснато,но това не го прави по-умно
Благодаря на интуицията си да прочета точно твоите мисли и се надявам да ми подействат като стимул.
Желая ти УСПЕХ и занапред,защото ти вече ГО имаш !
Здравей alba,
Много се радвам, че пишеш тук. Съжалявам, че цитата ми от постовете на Мая "Дано никой външен не чете тук" ти е прозвучал така. Всъщност това, което имам предвид с него (а предполагам и Мая) е не никой друг, а именно никой външен (човек който не споделя идеята на ТЕС) да не чете тук, защото се опасявам, че постовете ще го шокират. Той е шеговита забележка, поне за мен. Иначе винаги много съм съжалявала, че малко хора пишат в темата ми, защото от това аз губя. Донякъде ме успокоява това, че темата се чете от доста хора, имайки предвид, че това е една от най-новите теми във форума. Чувствам, че има хора, които са ми съпричастни, което също помага.
Един ден когато (и ако) отново щитовидната ми жлеза стане приоритет в съзнанието ми, а това може да стане когато реша проблемите си, които са по-значими от Хашимото, ще те помоля да ми разкажеш повече за начина, по който ти се лекуваш, макар че при мен хормоните никога не са били извън норма, дори и при диагностицирането (ТSH=3,2), преди да започна да пия лекарството.
Отворена съм да обсъждаме чувството за вина, макар че аз не съм сигурна къде точно в крайна сметка ще ме прати ТЕС "да търся за да си излекувам жлезата", но дори и да не е вината, това няма особено значение.
Не те ли привлича идеята да "излекуваш себе си", а антителата евентуално да изчезнат в самия процес. За мен само това може да бъде истински стимул и честно казано не държа дори да разбирам, кое от чувствата, които съм изпитвала ми е предизвикало антителата.
Най-искрено ти благодаря, че се включи в тази тема и се надявам да пишеш и за в бъдеще.
Много се радвам, че пишеш тук. Съжалявам, че цитата ми от постовете на Мая "Дано никой външен не чете тук" ти е прозвучал така. Всъщност това, което имам предвид с него (а предполагам и Мая) е не никой друг, а именно никой външен (човек който не споделя идеята на ТЕС) да не чете тук, защото се опасявам, че постовете ще го шокират. Той е шеговита забележка, поне за мен. Иначе винаги много съм съжалявала, че малко хора пишат в темата ми, защото от това аз губя. Донякъде ме успокоява това, че темата се чете от доста хора, имайки предвид, че това е една от най-новите теми във форума. Чувствам, че има хора, които са ми съпричастни, което също помага.
Един ден когато (и ако) отново щитовидната ми жлеза стане приоритет в съзнанието ми, а това може да стане когато реша проблемите си, които са по-значими от Хашимото, ще те помоля да ми разкажеш повече за начина, по който ти се лекуваш, макар че при мен хормоните никога не са били извън норма, дори и при диагностицирането (ТSH=3,2), преди да започна да пия лекарството.
Отворена съм да обсъждаме чувството за вина, макар че аз не съм сигурна къде точно в крайна сметка ще ме прати ТЕС "да търся за да си излекувам жлезата", но дори и да не е вината, това няма особено значение.
Не те ли привлича идеята да "излекуваш себе си", а антителата евентуално да изчезнат в самия процес. За мен само това може да бъде истински стимул и честно казано не държа дори да разбирам, кое от чувствата, които съм изпитвала ми е предизвикало антителата.
Най-искрено ти благодаря, че се включи в тази тема и се надявам да пишеш и за в бъдеще.
Иване, това което ще напиша сега е за теб - за мен е прекалено голямо да се справя сама.
Винаги съм знаела, че ще трябва да дам "черния списък" на мъжа ми, без тази съпка всичко ми се вижда безсмислено, но това "винаги съм знаела" е едно, а да го направиш е съвсем друго. Направих го, по-точно допуснах го съзнателно, но не бях готова за това. Не знам дали някога щях да бъда готова. Имах нужда нещо да се раздвижи. Изпитвам ужас. Чувствам се като голо жабче. Всъщност в главата ми е пълна мъгла и няма начи да определя какво точно изпитвам.
Списъка беше прекалено разширена версия, дори и неща, които едва ли ми причиняват някакво чувство - стояха там на втори план за да проверя един ден. Освен ужаса, включващ в себе си всички чувства които човечеството познава, на втори план ме безпокои интерпретацията на нещо което е draft и е предназначено за мен, макар, че нямаше да си простя ако бях го преработила. Сякаш отново съм на въртележката. Единственото градивно нещо, което изпитвам е увереност, че без тази стъпка всичко останало губи смисъл.
Пръстите ми треперят по клавиатурата. Прави ли се така .... Не прекалих ли? Какво да тесам - абсурдно е да реша сама. Главата ми бучи толкова силно, че не ми се струва вероятно да чуя ТЕС.
Моля те за помощ, само ти можеш да ме извадиш относително цяла от това.
Сигурно трябва да напиша нещо повече за реакцията на мъжа ми, която бе много пъти по-разбираща и човешка от това, което очаквах (както винаги), но не ми се пише повече сега. Ако се налага, кажи.
Винаги съм знаела, че ще трябва да дам "черния списък" на мъжа ми, без тази съпка всичко ми се вижда безсмислено, но това "винаги съм знаела" е едно, а да го направиш е съвсем друго. Направих го, по-точно допуснах го съзнателно, но не бях готова за това. Не знам дали някога щях да бъда готова. Имах нужда нещо да се раздвижи. Изпитвам ужас. Чувствам се като голо жабче. Всъщност в главата ми е пълна мъгла и няма начи да определя какво точно изпитвам.
Списъка беше прекалено разширена версия, дори и неща, които едва ли ми причиняват някакво чувство - стояха там на втори план за да проверя един ден. Освен ужаса, включващ в себе си всички чувства които човечеството познава, на втори план ме безпокои интерпретацията на нещо което е draft и е предназначено за мен, макар, че нямаше да си простя ако бях го преработила. Сякаш отново съм на въртележката. Единственото градивно нещо, което изпитвам е увереност, че без тази стъпка всичко останало губи смисъл.
Пръстите ми треперят по клавиатурата. Прави ли се така .... Не прекалих ли? Какво да тесам - абсурдно е да реша сама. Главата ми бучи толкова силно, че не ми се струва вероятно да чуя ТЕС.
Моля те за помощ, само ти можеш да ме извадиш относително цяла от това.
Сигурно трябва да напиша нещо повече за реакцията на мъжа ми, която бе много пъти по-разбираща и човешка от това, което очаквах (както винаги), но не ми се пише повече сега. Ако се налага, кажи.
Щастието не се измерва с това какво имаш и си постигнала, а с това как се чувстваш. Т.е. щастието се измерва с щастие.не се чувствам щастлива, въпреки че формално всички препоставки за щастие са налице.
Повечето хора не го разбират и затова никога не са щастливи.
За да си щастлив не е нужно нищо извън теб, само промяна на мисълта. Спомен за щастие и вече си щастлив.
Какво да ТЕСиш - в последния ти пост са изброени доста чувства. ТЕСай тях.
Добре ли е че си дала списъка на мъжа си - ако мислиш че е добре- добре е.
Една истинска и дълбока връзка не може да се гради дълго върху лъжа.
Да си откровен се иска смелост.
Да приемеш другия такъв какъвто е с всичките му добри и лоши страни е основа на всяко пълноценно съвместно съществуване.
Но преди да приемеш някой друг, трябва да приемеш себе си.
Постоянство, Дисциплина и Упоритост
са ключовете за успех във всяко начинание.
са ключовете за успех във всяко начинание.
Бих искала да кажа няколко думи за брака си, тъй като тук четат доста хора и не искам някой да последва примера ми, а впоследствие да се окаже в различна ситуация.
От първия момент на връзката ни със съпруга ми в живота ми не са се случвали неща, които да не мога да споделя с него. Приемам че и в неговия също. Това е въпрос на лична преценка, но са мен няма вариант да остана в брак, в случай че съм постъпила по начин, който не мога да споделя. За това и дадох „Черния си списък” – в другия случай бих напуснала брака. Не виждам трети вариант.
Защо ме притесняваше прочитането на списъка от най-бизкия ми човек? Притесненията ми идваха от това, че далеч не всички събития от живота ми преди брака са споделени.
Освен това мъжът ми е човек за който имам усещането, че ако трябва да направи подобен списък там ще се мъдрят някакви си 5 неща, ако изобщо успее да намери такива. Той е от типа хора, които изпитват невероятна убеденост в начина, по който постъпват, не се терзаят и разяждат от съмнения, ако нещо не се е получило просто го променят и продължават напред. Аз не съм такава. Дори до днес всеки път, когато Иван ми напишеше, че нещета са такива, каквито аз смятам че са, първо се ядосвах, че просто отбягва да ми отговори и след това се успокоявах с това, че може би това е някаква „магийка” с която се улеснява промяната (нещо като позитивно мислене), но никога не съм подозирала, че „здравите” хора просто разсъждават така. Разбрах го едва днес след като осмислих реакцията на съпруга ми по отношение на списъка, а тя не беше отвращение, а болка от дистанция помежду ни, която е довела до несподелянето. Той се опитваше, но не можеше да разбере какво толкова има в този списък, че да доведе до там, че да спусна завеса над толкова неща от живота си за него. За човек, който разсъждава „нещата са такива, каквито аз смятам че са” няма обяснение как някой може да се срамува от дадености или заради други хора, да се вини и т.н и в следствие на тези чувства да не може да сподели.
След като дълго говорихме и минахме през цялото ми детство чак до момента на запознаването ни, и само защото е толерантен, мисля, че успя да разбере, че всичко това е продукт на болния ми мозък (както се изрази), а не на дистанция, която чувствам помежду ни.
За мен това се оказа най-голямото и най-сполучливо „тесане”. Няма начин да опиша ползата, облекчението, удоволствието от това, че постъпих така, макар че сега не ми се струва нищо особено, но само аз си знам как се чувствах преди разговора.
Това е най-голямата ми победа до тук и страшно ми се иска Иван да ми каже БРАВО, макар че вече бих се зарадвала и на „ако ти я смяташ за победа значи е победа”.
От първия момент на връзката ни със съпруга ми в живота ми не са се случвали неща, които да не мога да споделя с него. Приемам че и в неговия също. Това е въпрос на лична преценка, но са мен няма вариант да остана в брак, в случай че съм постъпила по начин, който не мога да споделя. За това и дадох „Черния си списък” – в другия случай бих напуснала брака. Не виждам трети вариант.
Защо ме притесняваше прочитането на списъка от най-бизкия ми човек? Притесненията ми идваха от това, че далеч не всички събития от живота ми преди брака са споделени.
Освен това мъжът ми е човек за който имам усещането, че ако трябва да направи подобен списък там ще се мъдрят някакви си 5 неща, ако изобщо успее да намери такива. Той е от типа хора, които изпитват невероятна убеденост в начина, по който постъпват, не се терзаят и разяждат от съмнения, ако нещо не се е получило просто го променят и продължават напред. Аз не съм такава. Дори до днес всеки път, когато Иван ми напишеше, че нещета са такива, каквито аз смятам че са, първо се ядосвах, че просто отбягва да ми отговори и след това се успокоявах с това, че може би това е някаква „магийка” с която се улеснява промяната (нещо като позитивно мислене), но никога не съм подозирала, че „здравите” хора просто разсъждават така. Разбрах го едва днес след като осмислих реакцията на съпруга ми по отношение на списъка, а тя не беше отвращение, а болка от дистанция помежду ни, която е довела до несподелянето. Той се опитваше, но не можеше да разбере какво толкова има в този списък, че да доведе до там, че да спусна завеса над толкова неща от живота си за него. За човек, който разсъждава „нещата са такива, каквито аз смятам че са” няма обяснение как някой може да се срамува от дадености или заради други хора, да се вини и т.н и в следствие на тези чувства да не може да сподели.
След като дълго говорихме и минахме през цялото ми детство чак до момента на запознаването ни, и само защото е толерантен, мисля, че успя да разбере, че всичко това е продукт на болния ми мозък (както се изрази), а не на дистанция, която чувствам помежду ни.
За мен това се оказа най-голямото и най-сполучливо „тесане”. Няма начин да опиша ползата, облекчението, удоволствието от това, че постъпих така, макар че сега не ми се струва нищо особено, но само аз си знам как се чувствах преди разговора.
Това е най-голямата ми победа до тук и страшно ми се иска Иван да ми каже БРАВО, макар че вече бих се зарадвала и на „ако ти я смяташ за победа значи е победа”.
Мъжът ми, още след разговора ни вчера заключи, че въпреки всичко смята, че аз съм достатъчно силна да се "взема в ръце" и сама. Положих доста усилия да го накарам да прочете тази тема. След като ми се наложи няколко пъти да отговоря на въпроса "защо всъщност толкова държа да я прочете", най-накрая го направи - прочете всичко до преди последния пост на Иван, който още го нямаше. Заключението му не се промени според мен, макар, че този път не ми го повтори на глас.
Снощи когато пуснах последния си пост (мъжа ми вече си беше легнал) ми се прииска да прочете и останалото, но нямаше начин, и след като и аз си легнах се опитах с няколко думи да му разкажа как се развиват нещата в темата. Той ме гушна и каза "Обаче хубава кола си купихме, нали" (той от няколко дни има нова кола и е истински щастлив - не че и преди това не беше ........).
Снощи когато пуснах последния си пост (мъжа ми вече си беше легнал) ми се прииска да прочете и останалото, но нямаше начин, и след като и аз си легнах се опитах с няколко думи да му разкажа как се развиват нещата в темата. Той ме гушна и каза "Обаче хубава кола си купихме, нали" (той от няколко дни има нова кола и е истински щастлив - не че и преди това не беше ........).
Благодаря!
Иване, препоръчай ми нещо за четене или гледане (на български или английски, с други езици няма да се справя).
Тук се спрягат доста книги, от които нямам идея. Купих си книгата на Бурбо, но тя е по-скоро справочник и стои за ако се наложи да потърся нещо.
Изгледах "Водата" и "Тайната", както и "Излекувай живота си" (благодаря на rump, ако чете тук).
Ти някъде споменаваше, че обмисляш комбинация от ТЕС и метода "Силва". Нямам идея от този метод и много ме интересува.
Не разполагам с много време да търся и експериментирам с книги, особено при създалите се обстоятелства , но знам, че ако ти ми препоръчаш нещо ще си заслужава.
Иване, препоръчай ми нещо за четене или гледане (на български или английски, с други езици няма да се справя).
Тук се спрягат доста книги, от които нямам идея. Купих си книгата на Бурбо, но тя е по-скоро справочник и стои за ако се наложи да потърся нещо.
Изгледах "Водата" и "Тайната", както и "Излекувай живота си" (благодаря на rump, ако чете тук).
Ти някъде споменаваше, че обмисляш комбинация от ТЕС и метода "Силва". Нямам идея от този метод и много ме интересува.
Не разполагам с много време да търся и експериментирам с книги, особено при създалите се обстоятелства , но знам, че ако ти ми препоръчаш нещо ще си заслужава.
Днес ми беше един изключително натоварен ден и само в кратки моменти съм се сещала за ТЕС.
Хубаво е човек да се отдели за момент за да оцени какво му дава техниката. Днес ми липсваше усещането за движение, напредък, перспектива и всичко това обединено в едно - спокойствие и увереност в бъдещето.
Ще се опитам да наваксам тази вечер.
Хубаво е човек да се отдели за момент за да оцени какво му дава техниката. Днес ми липсваше усещането за движение, напредък, перспектива и всичко това обединено в едно - спокойствие и увереност в бъдещето.
Ще се опитам да наваксам тази вечер.
Току що събрах смелост да си препрочета "Черния списък" за пръв път след събитията (не изпитвам страх, но не ми се искаше). Той съдържа около 240 аспекта на проблеми, разделени в 6 групи - срам, вина, гняв, мъка, безпомощност, страх.
Това, което изпитах четейки го беше съжаление към горкичката мен за това, че тези неща са ме измъчвали толкова дълго. Ще тесна това.
Това, което изпитах четейки го беше съжаление към горкичката мен за това, че тези неща са ме измъчвали толкова дълго. Ще тесна това.
Ще напиша нещо нещо, което ще прозвучи като съвет, но не това е целта ми. Не се чувствам толкова напреднала, че да давам съвети. Просто ми се иска да се получи разговор по него. А и Иване, ако не съм права ти винаги можеш да ме поправиш, така че да не навредя.
Става въпрос за приемането на себе си. Доста дълго време (през цялото първо предизвикателство) произнасях тази част от настройката без да влагам нищо в нея, дори дразнейки се от това, че лъжа. Докато го казвах си мислех, че такава е просто формулировката и следователно така трябва. Предполагам, че и при други хора се случва. Ако някой чувства нещата по този начин и това не се променя във времето трябва да знае, че е по-добре да отдели известно време и усилия и промени това преди да продължи, защото накрая може да се разочарова от резултата.
Тази сутрин се опитах да си припомня как стана промяната при мен, само че не мога. Знам, че Иван в един момент ми каза, че докато не приема себе си нещата няма да се получат, но после .... Вероятно всеки трябва да го изстрада по собствения си начин, но все пак си мисля, че това може да помогне: Вие чувствате, че не можете да приемете себе си в началото и това е ОК. Малко по-късно обаче помислете за това, че вече не сте същия човек като в самото начало, защото вече сте работили върху себе си с ТЕС, а и ще продължите да работите. Също така, ако човек иска, винаги ще намери в себе си аспекти, които харесва и приема - сигурно е добре да се мисли точно за тях, а не за цялото в началото и дори да се търсят и други такива аспекти.
Та това, което исках да кажа е, че какъвто и да е личния път към приемането, на това трябва да се обърне внимание и да не се подценява, защото е важно, толкова колкото и всички останали думи, които изричаме в настройката. Представям си как се е мъчила ТЕС с мен в усилията си да ми помогне в началото. Иван сега ще каже, че ТЕС няма свойството да се мъчи . Добре, да мъчила съм се аз.
Става въпрос за приемането на себе си. Доста дълго време (през цялото първо предизвикателство) произнасях тази част от настройката без да влагам нищо в нея, дори дразнейки се от това, че лъжа. Докато го казвах си мислех, че такава е просто формулировката и следователно така трябва. Предполагам, че и при други хора се случва. Ако някой чувства нещата по този начин и това не се променя във времето трябва да знае, че е по-добре да отдели известно време и усилия и промени това преди да продължи, защото накрая може да се разочарова от резултата.
Тази сутрин се опитах да си припомня как стана промяната при мен, само че не мога. Знам, че Иван в един момент ми каза, че докато не приема себе си нещата няма да се получат, но после .... Вероятно всеки трябва да го изстрада по собствения си начин, но все пак си мисля, че това може да помогне: Вие чувствате, че не можете да приемете себе си в началото и това е ОК. Малко по-късно обаче помислете за това, че вече не сте същия човек като в самото начало, защото вече сте работили върху себе си с ТЕС, а и ще продължите да работите. Също така, ако човек иска, винаги ще намери в себе си аспекти, които харесва и приема - сигурно е добре да се мисли точно за тях, а не за цялото в началото и дори да се търсят и други такива аспекти.
Та това, което исках да кажа е, че какъвто и да е личния път към приемането, на това трябва да се обърне внимание и да не се подценява, защото е важно, толкова колкото и всички останали думи, които изричаме в настройката. Представям си как се е мъчила ТЕС с мен в усилията си да ми помогне в началото. Иван сега ще каже, че ТЕС няма свойството да се мъчи . Добре, да мъчила съм се аз.