И си мисля, абе хора, как се сещате за такива декларации? Аз съм все със стандартните и не ми хрумва нищо на ум
Хашимото - Предизвикателство
Деско, така е при много хора, защото се опитваш да измислиш декларациите, а не се оставяш да ти бъдат спонтанно интуитивно подсказани. Но последното става с практика, в началото всеки започва с логиката.
Последно промяна от ivangp на 07 Окт 2009 16:21, променено общо 1 път.
Постоянство, Дисциплина и Упоритост
са ключовете за успех във всяко начинание.
са ключовете за успех във всяко начинание.
На следващия ден щях да започна с приемането на страха от болести, бавно и спокойно, само че не успях да се въздържа преди това да не прочета какво смята Бурбо за проблемите с матката, вирусите и т.н.
На сутринта започнах със страха. Опитах се преди това да измеря нивото, но както винаги с чувства, които не са възникнали сега, това ми се видя невъзможно. След първите обиколки все още чувствах, че трябва да продължа. Все повече осъзнавах цялата полезност на страха през всички етапи от живота ми, редовното посещение на профилактични прегледи, довели до това, че например жлезата ми беше диагностицирана преди да почувствам какъвто и да е дискомфорт и преживях едни съвсем приемливи 6-7 години (е, да лекарството не беше решение, но пък виждам и какво би било без него, при положение, че до скоро не познавах ТЕС). Освен това този страх не беше ми навредил, защото късмета ми ме беше отвел при лекари, които не бяха се опитвали да доунищожат и малкото останал ми душевен мир, красноречиво описвайки ми перспективите на хипотетични болести.
Продължих, но започнах да усещам, че докато тесам вече разсъждавам по думите на Бурбо вместо по страха - вече мислено си работех по матката (не трябваше да чета предварително, но аз винаги си бързам).
Това доведе до загнездване в главата ми на идеята, че страха ми вреди по-скоро сега, откакто имам ТЕС. Това, което се случваше беше, че когато започнех да чистя проблем аз си определях срок за изчистване на проблема (както и в настоящия случай), разкопавах цялата нива веднага (вместо да работя стъпка по стъпка), след това се ужасявах от непостижимостта в рамките на това време, започвах да бързам и изпадах в безпътица. Започнах да работя по приемането на това – нямаше вече на къде да се съпротивлявам, очевидно опита сочеше, че не мога да вървя от частното към общото, поне да не усилвам безпътицата.
После „разкопах” матката. Оформиха се 2 направления:
1. Огорчение, че трябваше да подслоня децата си в чужда квартира през първите 2 години от началото на втория ми брак (докато новия дом се строеше).
2. Страх, че може да не се справя с подслона на децата си, ако ми се наложи да ги отглеждам сама в бъдеще.
По първото – да, сега звучи глупаво, но тогава, когато големия ми син току що беше претърпял огромна промяна в живота си, трябваше да понесе и загубата и на уютната си детска стая. Чувствах се и виновна, за начина на живот, който можех да му предложа (тогава изобщо се чувствах виновна за всичко, което му се случваше, нямах проблем да гледам и на хубавите неща като на лоши). А и след като веднъж си имал дом, някакси трудно се свиква с квартира. Към това се добавя и факта, че никак не бях впечатлена, че ще трабва да родя малкия си син в чужд апартамент, както и да прекарам част от майчинството си там (най-вероятнотно последното си майчинство). Та това беше единя план, който вървеше по това време. Другия беше прекрасен – сега от дистанцията на времето бих казала, че това са най-хубавите 2 години от живота ми. Чувствах се толкова влюбена и свободна, прекарах и една прекрасна бременност (и двете ми бременности бяха леки и щастливи). Това, така да се каже, е олицетворение на живота ми изобщо – щастие, помрачено от скалъпена вина или огорчение.
По второто направление сигурно още по-малко някой би ме разбрал, то и аз много не се разбирам, но може би след като вече веднъж си се сблъскал с едни страхове, ставаш внимателен, предпазлив, боязлив (а някои хора стават по-смели, но не и аз). А и тук не става въпрос само за подслон и изхранване на децата, а по-скоро за самодостатъчността ми (и моята, и като родител), която досега все се изплъзваше от тесане.
Та заработих по тези две направления - как се развиха събитията ще пиша утре
.
На сутринта започнах със страха. Опитах се преди това да измеря нивото, но както винаги с чувства, които не са възникнали сега, това ми се видя невъзможно. След първите обиколки все още чувствах, че трябва да продължа. Все повече осъзнавах цялата полезност на страха през всички етапи от живота ми, редовното посещение на профилактични прегледи, довели до това, че например жлезата ми беше диагностицирана преди да почувствам какъвто и да е дискомфорт и преживях едни съвсем приемливи 6-7 години (е, да лекарството не беше решение, но пък виждам и какво би било без него, при положение, че до скоро не познавах ТЕС). Освен това този страх не беше ми навредил, защото късмета ми ме беше отвел при лекари, които не бяха се опитвали да доунищожат и малкото останал ми душевен мир, красноречиво описвайки ми перспективите на хипотетични болести.
Продължих, но започнах да усещам, че докато тесам вече разсъждавам по думите на Бурбо вместо по страха - вече мислено си работех по матката (не трябваше да чета предварително, но аз винаги си бързам).
Това доведе до загнездване в главата ми на идеята, че страха ми вреди по-скоро сега, откакто имам ТЕС. Това, което се случваше беше, че когато започнех да чистя проблем аз си определях срок за изчистване на проблема (както и в настоящия случай), разкопавах цялата нива веднага (вместо да работя стъпка по стъпка), след това се ужасявах от непостижимостта в рамките на това време, започвах да бързам и изпадах в безпътица. Започнах да работя по приемането на това – нямаше вече на къде да се съпротивлявам, очевидно опита сочеше, че не мога да вървя от частното към общото, поне да не усилвам безпътицата.
После „разкопах” матката. Оформиха се 2 направления:
1. Огорчение, че трябваше да подслоня децата си в чужда квартира през първите 2 години от началото на втория ми брак (докато новия дом се строеше).
2. Страх, че може да не се справя с подслона на децата си, ако ми се наложи да ги отглеждам сама в бъдеще.
По първото – да, сега звучи глупаво, но тогава, когато големия ми син току що беше претърпял огромна промяна в живота си, трябваше да понесе и загубата и на уютната си детска стая. Чувствах се и виновна, за начина на живот, който можех да му предложа (тогава изобщо се чувствах виновна за всичко, което му се случваше, нямах проблем да гледам и на хубавите неща като на лоши). А и след като веднъж си имал дом, някакси трудно се свиква с квартира. Към това се добавя и факта, че никак не бях впечатлена, че ще трабва да родя малкия си син в чужд апартамент, както и да прекарам част от майчинството си там (най-вероятнотно последното си майчинство). Та това беше единя план, който вървеше по това време. Другия беше прекрасен – сега от дистанцията на времето бих казала, че това са най-хубавите 2 години от живота ми. Чувствах се толкова влюбена и свободна, прекарах и една прекрасна бременност (и двете ми бременности бяха леки и щастливи). Това, така да се каже, е олицетворение на живота ми изобщо – щастие, помрачено от скалъпена вина или огорчение.
По второто направление сигурно още по-малко някой би ме разбрал, то и аз много не се разбирам, но може би след като вече веднъж си се сблъскал с едни страхове, ставаш внимателен, предпазлив, боязлив (а някои хора стават по-смели, но не и аз). А и тук не става въпрос само за подслон и изхранване на децата, а по-скоро за самодостатъчността ми (и моята, и като родител), която досега все се изплъзваше от тесане.
Та заработих по тези две направления - как се развиха събитията ще пиша утре
.Много добро прозрение. Поздравления. Това се случва с 99% от ТЕСащите в началото. Само че не всички го осъзнавата и преодоляват. Голяма част се отказват.Това, което се случваше беше, че когато започнех да чистя проблем аз си определях срок за изчистване на проблема (както и в настоящия случай), разкопавах цялата нива веднага (вместо да работя стъпка по стъпка), след това се ужасявах от непостижимостта в рамките на това време, започвах да бързам и изпадах в безпътица.
Много поучителен пост.
Постоянство, Дисциплина и Упоритост
са ключовете за успех във всяко начинание.
са ключовете за успех във всяко начинание.
-
daromi
Ния, започнах да чета първия ти пост след завръщането ти задълбочено. Към средата ми стана весело. След това вече се смеех на глас. Не, не е смешно това, което си преживяла (за разлика от тебе, аз вече съм се сблъсквала достатъчно често с подобно отношение и за мен не е никаква изненада).
Но много ми хареса начинът, по който го разказа. И това е по-показателно за отношението ти към случилото се, от всякакви казани думи! Забеляза ли, че към края той все пак беше (малко) повлиян от твоето отношение и дори използва думата "здрав".
А за останалото - ти вече знаеш пътя!
Абе, момиче! Не си ли мислила да писателстваш? Бих те чела със същото удоволствие, с което те чета тук!
Но много ми хареса начинът, по който го разказа. И това е по-показателно за отношението ти към случилото се, от всякакви казани думи! Забеляза ли, че към края той все пак беше (малко) повлиян от твоето отношение и дори използва думата "здрав".
А за останалото - ти вече знаеш пътя!
Абе, момиче! Не си ли мислила да писателстваш? Бих те чела със същото удоволствие, с което те чета тук!
Daromi, това “бих те чела” от устата на човек, който чете толкова много звучи страшно мило, благодаря ти, макар че аз се стремя към съвсем по-семплички и простосмъртни нещица, които дори срещам затруднения да постигна за сега. Потребността ми да пиша се ограничава до нещата, които преживявам сега и то само с ТЕС, алфа, Силва, Иван, Бурбо, теб и всички останали, замесени в това приключение, и това ми е съвсем достатъчно за сега.
И аз се посмях след като го прочетох тази сутрин – преставих си те как се смееш – не беше никак зле, дори беше супер. Винаги си успявала да направиш началото на деня ми още по-хубаво, благодаря ти .
И аз се посмях след като го прочетох тази сутрин – преставих си те как се смееш – не беше никак зле, дори беше супер. Винаги си успявала да направиш началото на деня ми още по-хубаво, благодаря ти
.Иване, на следващия ден се случи нещо съвсем в подкрепа на думите ти, че не трябва да се отварят всички рани наведнъж – както винаги се е случвало де .
Вечерта, тъй като нямаше къде да пиша (у нас всеки си има компютър, но никой не използва компютъра на другия – в това отношение самодостатъчността е постигната в най-висша форма) изпитах огромна необходимост да си поговоря с някого по темата и единствения възможен беше мъжа ми. Не съм разказвала, но в някакъв момент мъжа ми прие идеята, че тес ми влияе благотворно (не на база цифрите от Бодимед във всеки случай). Е, не до степен да спре да използва думата „потропвам” (която пък и аз приех с времето), но до степен, че не продължи да смята, че „съм достатъчно силна да се взема в ръце и сама”.
Та не си спомням сега как започна разговора, но той ми каза, че му прави впечатление, че през последните няколко дни всичко, което бях постигнала със светогледа си сякаш започва да изчезва и постепенно започвам да се връщам към себе си. Тогава се наложи да му кажа в каква насока ми повлия прегледа и с какво се занимавам в момента. Споменах двете направления, по които работя, това че времето е ограничено, това, че съм разбутала пак миналото, а вече и бъдещето и че това е просто преход, с който ще се справя. Реакцията му беше, че все до една или друга степен ме е разбирал до сега (макар, че е страшно трудно да бъде разбран човек като мен), но това че не чувствам спокойствие за бъдещето вече му идва малко в повече. Определено го засегнах, защото стана и си легна.
На следващата сутрин вече си бях наистина себе си (тъжна, че пак нараних), но разликата с преди беше, че този път бях 100% убедена, че не е трябвало да му спестя това, както и че така ще бъде от тук натам - всички ще научават за нещата в които вярвам силно. Той обаче стана в хубаво настроение и сам започна разговора от вечерта, макар и по начин, който ...
Каза, че разбира как се чувствам, особено имайки предвид как аз възприемам това, което преживях на времето, защото няма значение дали имам или нямам основание да го възприемам така, по-важен е факта, че го възприемам така. Каза че затова иска да отидем и прехвърлим на името на „крехкото човече” апартамента, а ако искам и къщата, макар че това му се струва вече малко неразумно. Само искал да се върна към това, което „потропвах” преди, защото това била правилната посока.
Беше абсурдно, прекъснах го и се опитах да обясня, че тук не става въпрос за материална сигурност, а за поглед към нещата .... но всъщност усетих, че не успявам дори да се ядосам – заради начина по който го каза, разбирането, погледа … Да, нямаше нужда да му обяснявам, погледа му ме накара да си „спомня”, че този човек ме беше гледал с „отворени очи” през всичките тези години, той беше от хората, които умеят да се поставят в кожата на другия, преди да кажат нещо важно, и не би произнесъл този абсурд, ако не му се струваше единствения вариант да ми помогне. Не че щях да се съглася на подобна помощ (и той вероятно го знаеше), но прозвуча толкова мило, толкова … А после отиди тесай самодостатъчността ….
.Вечерта, тъй като нямаше къде да пиша
(у нас всеки си има компютър, но никой не използва компютъра на другия – в това отношение самодостатъчността е постигната в най-висша форма) изпитах огромна необходимост да си поговоря с някого по темата и единствения възможен беше мъжа ми. Не съм разказвала, но в някакъв момент мъжа ми прие идеята, че тес ми влияе благотворно (не на база цифрите от Бодимед във всеки случай). Е, не до степен да спре да използва думата „потропвам” (която пък и аз приех с времето), но до степен, че не продължи да смята, че „съм достатъчно силна да се взема в ръце и сама”. Та не си спомням сега как започна разговора, но той ми каза, че му прави впечатление, че през последните няколко дни всичко, което бях постигнала със светогледа си сякаш започва да изчезва и постепенно започвам да се връщам към себе си. Тогава се наложи да му кажа в каква насока ми повлия прегледа и с какво се занимавам в момента. Споменах двете направления, по които работя, това че времето е ограничено, това, че съм разбутала пак миналото, а вече и бъдещето и че това е просто преход, с който ще се справя. Реакцията му беше, че все до една или друга степен ме е разбирал до сега (макар, че е страшно трудно да бъде разбран човек като мен), но това че не чувствам спокойствие за бъдещето вече му идва малко в повече. Определено го засегнах, защото стана и си легна.
На следващата сутрин вече си бях наистина себе си (тъжна, че пак нараних), но разликата с преди беше, че този път бях 100% убедена, че не е трябвало да му спестя това, както и че така ще бъде от тук натам - всички ще научават за нещата в които вярвам силно. Той обаче стана в хубаво настроение и сам започна разговора от вечерта, макар и по начин, който ...
Каза, че разбира как се чувствам, особено имайки предвид как аз възприемам това, което преживях на времето, защото няма значение дали имам или нямам основание да го възприемам така, по-важен е факта, че го възприемам така. Каза че затова иска да отидем и прехвърлим на името на „крехкото човече” апартамента, а ако искам и къщата, макар че това му се струва вече малко неразумно. Само искал да се върна към това, което „потропвах” преди, защото това била правилната посока.
Беше абсурдно, прекъснах го и се опитах да обясня, че тук не става въпрос за материална сигурност, а за поглед към нещата .... но всъщност усетих, че не успявам дори да се ядосам – заради начина по който го каза, разбирането, погледа … Да, нямаше нужда да му обяснявам, погледа му ме накара да си „спомня”, че този човек ме беше гледал с „отворени очи” през всичките тези години, той беше от хората, които умеят да се поставят в кожата на другия, преди да кажат нещо важно, и не би произнесъл този абсурд, ако не му се струваше единствения вариант да ми помогне. Не че щях да се съглася на подобна помощ (и той вероятно го знаеше), но прозвуча толкова мило, толкова … А после отиди тесай самодостатъчността ….
-
daromi
Еее, ми така е Daromi, като се колеба толкова време дали да се включиш или не в темата ми ... Погледнато във времето имаше шанса да бъдеш дори пред Силва и алфа, та даже те и "мамих" да го направиш, ама ти ... не! За сега може да те преместя преди Бурбо, но ... това едва ли ще те впечатли толкова . Все пак считай го направено. 
Но пък ако изчезнеш някога пак отиваш след всички останали, да си знаеш предварително!:D
. Все пак считай го направено. Но пък ако изчезнеш някога пак отиваш след всички останали, да си знаеш предварително!:D
Тъй като вече ми стана скучно да пиша в минало време, а пък и ако продължавам да преразказвам миналото, ще си остане завинаги така – не е ясно как ще успея да наваксам – реших да нахвърлям само най-важните изводи, до които успях да стигна извън работата по матката (по нея всичко е рутинно, освен визуализациите може би, но някой път ако има време ще напиша).
Та след като приех, че аз не съм в състояние да вървя от частното към общото (не само в ТЕС) изскочиха следните неща:
1. За да съм убедена, че това, което правя е правилното за случая трябва да видя още в първия момент цялата картина – така съм създадена. Тук единственото, което мога да направя е да се въздържам от много общи начални формулировки с много широка обща картина (картината представлява паяжина когато затворя очи).
2. Бурбо и логиката да следвам органите един по един се включиха в приключението за да ми помогнат да систематизирам нещата, да ги разбия на парчета и да се сеят по-лесно. Надявам се „знаците” да ми помогнат с определяне на последователността – ако не ще карам някакси по интуиция.
3. Тесах това, че понякога чувствам ТЕС като бреме, независимо дали тесам или не. От там стигнах до това, че не ТЕС, а това че искам да вървя по-бързо ми е бреме, пак независимо дали тесам или не (като натовареното магаре на Alba, което все си е натоварено). От там стигнах до това, че В ТЕС СРОК НЕ ТРЯБВА ДА ИМА, TA КАКЪВТО ЩЕ ДА Е ПРОБЛЕМА!, камо ли пък помисли за край, а само благодарност за постигнатото до тук – от това идва удоволствието.
А иначе природата на ТЕС е удоволствие!!!
И накрая стигнах до извода, че най-вероятно пак греша, но пък какво по-хубаво от това да знам, че има още какво да се оправя, че има още какво да открия, че ще има още поводи за илюминации!
Та след като приех, че аз не съм в състояние да вървя от частното към общото (не само в ТЕС) изскочиха следните неща:
1. За да съм убедена, че това, което правя е правилното за случая трябва да видя още в първия момент цялата картина – така съм създадена. Тук единственото, което мога да направя е да се въздържам от много общи начални формулировки с много широка обща картина (картината представлява паяжина когато затворя очи).
2. Бурбо и логиката да следвам органите един по един се включиха в приключението за да ми помогнат да систематизирам нещата, да ги разбия на парчета и да се сеят по-лесно. Надявам се „знаците” да ми помогнат с определяне на последователността – ако не ще карам някакси по интуиция.
3. Тесах това, че понякога чувствам ТЕС като бреме, независимо дали тесам или не. От там стигнах до това, че не ТЕС, а това че искам да вървя по-бързо ми е бреме, пак независимо дали тесам или не (като натовареното магаре на Alba, което все си е натоварено). От там стигнах до това, че В ТЕС СРОК НЕ ТРЯБВА ДА ИМА, TA КАКЪВТО ЩЕ ДА Е ПРОБЛЕМА!, камо ли пък помисли за край, а само благодарност за постигнатото до тук – от това идва удоволствието.
А иначе природата на ТЕС е удоволствие!!!
И накрая стигнах до извода, че най-вероятно пак греша, но пък какво по-хубаво от това да знам, че има още какво да се оправя, че има още какво да открия, че ще има още поводи за илюминации!
-
daromi
Иване, ще ти задам един въпрос, който за себе си съм си отговорила вече, но имам нужда и от второ мнение.
През следващата седмица ще отида при гинеколога за резултата от цитонамазката. В самото начало след прегледа не знаех дали ще му разреша да ми взема биопсия, в случай че резултатите от цитонамазката ми са както винаги, защото някъде тук бях чела, че биопсията „наранява” шийката (нямам предвид физическия смисъл – за него е ясно, че наранява), но проблема идва от това, че аз през всичките тези дни не успях да почувствам това „нараняване” като такова, а продължавам да гледам на биопсията просто като на полезен профилактичен преглед (не намирам голяма разлика между нея и цитонамазката), от който съзнателно се готвя да се лиша. А и аз съм човек, който предпочита да е информиран и ми се иска да знам какво и защо тесам – по-скоро обратното ми се струва глупаво, да тесам нещо, което я го има, я го няма ....
Консултирах се и с бивсшия ми съпруг – и той не вижда нищо драстично в това да ми бъде взета една биопсия, но не бих взела решение на база мнението на традиционната медицина, макар и добронамерено.
Чела съм да се изказваш насърчително по отношение профилактичните прегледи и изследвания – това вижда ли ти се такова или е прекалено инвазивно и аз греша, че не го чувствам така?
През следващата седмица ще отида при гинеколога за резултата от цитонамазката. В самото начало след прегледа не знаех дали ще му разреша да ми взема биопсия, в случай че резултатите от цитонамазката ми са както винаги, защото някъде тук бях чела, че биопсията „наранява” шийката (нямам предвид физическия смисъл – за него е ясно, че наранява), но проблема идва от това, че аз през всичките тези дни не успях да почувствам това „нараняване” като такова, а продължавам да гледам на биопсията просто като на полезен профилактичен преглед (не намирам голяма разлика между нея и цитонамазката), от който съзнателно се готвя да се лиша. А и аз съм човек, който предпочита да е информиран и ми се иска да знам какво и защо тесам – по-скоро обратното ми се струва глупаво, да тесам нещо, което я го има, я го няма ....
Консултирах се и с бивсшия ми съпруг – и той не вижда нищо драстично в това да ми бъде взета една биопсия, но не бих взела решение на база мнението на традиционната медицина, макар и добронамерено.
Чела съм да се изказваш насърчително по отношение профилактичните прегледи и изследвания – това вижда ли ти се такова или е прекалено инвазивно и аз греша, че не го чувствам така?
Хващай бика за рогата за да си сигурна. Иначе все ще се чудиш има ли проблем, няма ли.
Последно промяна от ivangp на 12 Окт 2009 11:51, променено общо 1 път.
Постоянство, Дисциплина и Упоритост
са ключовете за успех във всяко начинание.
са ключовете за успех във всяко начинание.
Здравей Ния,
Извинявай, че се вмъквам в темата, но аз вече съм минала по този път. Имам предвид, че при профилактичен гинекологичен преглед ми откриха "находка" и последва необходимостта от биопсия. Самата процедура е като лекичко ощипване, но по-важното в случая при мен беше, че ми пуснаха мухата, че имам проблем, който може да се окаже сериозен, и той действително се оказа такъв, т.е. не ми мина дори през ума да не направя въпросната биопсия. Не искам да те плаша, защото всичко е строго индивидуално, но когато не си посредствен и безхаберен човек не можеш да махнеш с ръка, просто искаш да знаеш всички отговори, поне при мен е така. Не се измъчвай от догадки, направи това от което чувстваш, че имаш нужда.
Ако имаш въпроси, с удоволствие ще ти отговоря.
Поздрави
Мила
Извинявай, че се вмъквам в темата, но аз вече съм минала по този път. Имам предвид, че при профилактичен гинекологичен преглед ми откриха "находка" и последва необходимостта от биопсия. Самата процедура е като лекичко ощипване, но по-важното в случая при мен беше, че ми пуснаха мухата, че имам проблем, който може да се окаже сериозен, и той действително се оказа такъв, т.е. не ми мина дори през ума да не направя въпросната биопсия. Не искам да те плаша, защото всичко е строго индивидуално, но когато не си посредствен и безхаберен човек не можеш да махнеш с ръка, просто искаш да знаеш всички отговори, поне при мен е така. Не се измъчвай от догадки, направи това от което чувстваш, че имаш нужда.
Ако имаш въпроси, с удоволствие ще ти отговоря.
Поздрави
Мила