TEC

За миг ми мина през ума да създам нова тема "Как върви, daromi?" - не защото обичам да притискам хората, а защото вярвам, че споделянето, съпричастието и подкрепата вършат половината работа, ей така .... Не се сърди, няма да го направя .

... няма да го направя ...

Благодаря за което

Харесваш ли текста на "Hero"?

There's a hero
If you look inside your heart
You don't have to be afraid
Of what you are
There's an answer
If you reach into your soul
And the sorrow that you know
Will melt away

And then a hero comes along
With the strength to carry on
And you cast your fears aside
And you know you can survive
So when you feel like hope is gone
Look inside you and be strong
And you'll finally see the truth
That a hero lies in you

It's a long road
When you face the world alone
No one reaches out a hand
For you to hold
You can find love
If you search within yourself
And the emptiness you felt
Will disappear

And then a hero comes along
With the strength to carry on
And you cast your fears aside
And you know you can survive
So when you feel like hope is gone
Look inside you and be strong
And you'll finally see the truth
That a hero lies in you

Lord knows
Dreams are hard to follow
But don't let anyone
Tear them away
Hold on
There will be tomorrow
In time
You'll find the way

And then a hero comes along
With the strength to carry on
And you cast your fears aside
And you know you can survive
So when you feel like hope is gone
Look inside you and be strong
And you'll finally see the truth
That a hero lies in you

Какво направих тази сутрин:

Пуснах „Let it be” (силно) и затворих очи. Мислено слязох на долния етаж на къщата (там обитават увереното и крехкото човече). Отворих всички прозорци и врати. Застанах в коридора и казах: „Позволявам децата ми да стигнат до мястото, което е най-добро за тях”. Тогава стана страшна вихрушка около мен и във всички стаи, и всички рисунки, с които бяха покрити стените, а вече и част от мебелите (защото там вече е нещо като ателие) се разлетяха във всички посоки. Някои излитаха през прозорците, някои се въртяха и падаха на пода. Докато се опитвах да оправя супер разбърканата си от вихрушката коса за да видя чий рисунки излетяха и чий останаха, си помислих , че това не би трябвало да ме интересува (ще променя леко сюжета утре), а за сега - аз позволих на рисунките да излязат, на всички до една, които останаха, останаха.

Крайната цел е една и съща за всеки и тя се знае. Пътищата за достигането й са различни. Това е нашият избор.

Ще се радвам да повървиш с мен известно време все пак. Направи го бавно, разглеждай, наслаждавай се, ако има на какво. И аз опитвам да се наслаждавам, понякога става, понякога не, но нали сме процес ...

Сега имам повече време да коментирам поста ти daromi, за който ти благодаря.

Относно одобрението:
Разбрах, че излишно търся оценката на хората около мен и това ми вреди на 8-ми Август и затова започнах точно това предизвикателство, защото едно е да идентифицираш проблем, а друго е да се справиш с него. Разбрах, че изпитвам вина за това, че не винаги получавам отлични оценки (не толкова от околните, а най-вече от себе си) преди няколко дни и затова добавих и това към предизвикателството. Тъй като не е минало особено много време от тогава, дори не смятам за логично проблемите ми да са се повлияли (имайки предвид, че те засягат много дълъг период от живота ми, корените им са в далечното минало и модела се е повтарял години наред), така че според мен няма никакъв начин да спра да търся одобрението ви в обозримо бъдеще и не се трявожа, че го правя. Ето как аз гледам на това:

С времето откакто пиша в този форум разбрах, че всяка грешка, която съм направила тук е най-доброто, което може да ми се случи. Понякога аз си осъзнавам грешки след като ги напиша, понякога Иван ги намира, а най-често става едновременно. Във всички тези случай обаче аз след това не тесам грешката, вече не, защото знам, че тя е изтесана още с написването/откриването (не знам как се получава). Пробвала съм да тесам неща, които Иван изрично ми е посочил за тесане – няма никаква нужда, изтесано е. Същото е и с въпросите, които не съм в състояние да си отговоря в бета. Поставям ги тук, Иван ми отговаря или не ми отговаря – при всички положения обаче на следващия ден аз имам отговора, и той не идва от бета, убедена съм. Да, надявам се един ден да мога сама и бързо да си получавам всички важни отговори от алфа и знам, че това ще стане, но за сега най-бързия начин за контакт с алфа, който съм открила е форума. А като се има предвид общата формулировка, с която работя, всяка такава помощ ми е от огромна полза. За мен живота никога не е бил самотно занимание – мисля, че би могъл да стане само ако аз си го направя такъв, а аз за сега не искам. Всеки път, когато съм се опитвала да го превърна в самотно занимание (например по време на първото предизвикателство или по време на ПРОКСИ периода) аз не успявах да постигна целите си. Бих могла да ти дам и безброй примери от миналото си, но знам, че ме разбираш и така. Дори по-скоро се притеснявам за хората, които тесат сами със себе си – мисля, че голяма част от тях накрая стигат до извода, че ТЕС не работи, или поне не със скоростта, която им се иска - лично мнение. Формирах си го когато дадох „черния си списък” на съпруга ми – ефекта за мен беше огромен. Ако можех да кача тук този списък сигурно щеше да ми остане да тесам само това, което съм пропуснала в него .

Относно алфа – още разгадавам и тествам възможностите (разбрах за Силва преди 20-тина дни). Когато кажа „Силва” първата асоциация, която ми идва е удоволствие – преди да открия метода бях убедена, че нищо вече не може да ме изненада в посока удоволствие, само че бях опровергана.

Относно обсебването – разсъждавах доста по този въпрос миналата седмица. За мен то е два вида: здравословно и нездравословно (загуба на идентичността). Здравословното е задължително, ако искаш да постигаш успехи с ТЕС и да не се откажеш когато срещнеш трудност. Нездравословното го изтесах, така че аз не смятам, че страдам от него, а щом аз не смятам, значи е така – все още ми се иска да сложа усмивка тук, не ми е станало убеждение, но ... ще се справя. Не знам дали ще се върна ако спра, а и това ми харесва (като игра) и ще ми липсва.

Благодаря ти, че ми разказа частица от живота си – от самото начало знам, че разговарям с човек, минал през сходни неща.

Да, съзнателно или не, Иван е използвал Намерението, при написването на книгата и при създаването на форума. Много от хората край мене го усещат, макар че не биха го назовали по този начин. Това е и едната от причините, поради която още не съм набрала текста от книгата, за да мога в електронен формат да я споделя с повече хора.

Само за протокола: Спрях гамите, защото ме вадят от алфа, дразнят ме, прекъсват ми мисълта и ми развалят удоволствието от ТЕС.

daromi,

А какво е твоето Намерение? Достатъчно ли ти е за да се чувстваш добре, това да даваш на другите, да им помагаш да постигат целите си? Работи ли това в твоя свят? А може би започва да работи едва след като собствената бъчва започне да прелива?

Нямам никаква представа за какво става въпрос в Намерението, но събуди любопитството ми.

Ако всичко при мене е наред, няма да имам причина да влизам тук.

Ти очевидно си по-"нежна" и от мен, така че спирам да питам, ако искаш да кажеш нещо ти ще го направиш когато му дойде времето.

Изпитвам непреодолимо желание да ти бъда от полза, но незнам как, а докакато незнам ще внимавам - чувствам те като "крехкото човече", което си имам вкъщи.

Изпитвам непреодолимо желание да ти бъда от полза ...

И аз все още работя върху това.

Какво се случва, откакто умишлено тесам в алфа:

За пръв го направих преди да си легна снощи. ТЕС сякаш има свойството по някакъв начин да задълбочава нивото, защото почти веднага започвам да чувствам „пясък в очите си” и боли, както когато гледаш много дълго без да мигаш, но по-силно. В някакъв момент обаче очите ми се насълзяват и болката преминава, и само две сълзи се стичат по бузите ми и ме гъбеличкат. Минавам 2 кръга със стандартната напомняща фраза, като докато я изричам си мисля за моментите, към които се отнася казаното, например: докато казвам „Освобождавам се от стремежа към съвършенство” си мисля как децата ми вече са свободни сами да избират какво е най-добро за тях, или пък как вече нямам нужда всичко у дома да е перфектно чисто и на перфектното място за да се чувствам добре и т.н..... нещата са много, а и всеки път ги интерпретирам различно, както дойде и където ме отнесат вълните. След това продължавам по точките в свободен текст по темите, за които не са ми стигнали точки, каквото ми дойде наум и докато ми се иска.

Това, което успях да усетя като напътствие от алфа снощи бе само да не тесам вината преди стремежа към съвършенство, а обратно.

След като приключа си казвам, че „Когато преброя до 5 ще се събудя и ще се чувствам много по-добре и по-здрава от преди”, броя, излизам, отварям очи, казвам си, че „Вече се чувствам много по-добре и това наистина е така”, изтривам сълзите и готово. Чувствам се замаяна 1-2 минути, но това не е онова замайване, което сигнализира, че ми е паднало кръвното и вероятно скоро ще ме заболи глава, а ... (може би ще имам думи да го опиша едва след няколко дни – невероятно ми е още, а невероятните неща винаги са страхотни). Между другото през цялото лято, откакто се занимавам с ТЕС никога нищо не ме е боляло, така и не успях да проверя как действа техниката при болка.

Тази сутрин си продължих така, само обърнах реда. Малко след първото тесане обаче в мен започна бавно да се загнездва идеята, че е обидно да продължавам да наричам себе си несъвършена. Не съм разсъждавала нито за секунда по този въпрос, умишлено отбягвам всякакви разсъждения в бета от много време насам. Само че някакси отрицателния смисъл, който влагах в думата „съвършена” сякаш се е заменил с положителен, и сега цялата формулировка за съвършенството ми се струва абсурдна и обидна, защото, колкото и нескромно да звучи, аз чувствам себе си дори по-съвършена отколкото ми е необходимо да бъда за да се приемам. Стана някакъв парадокс, игра на думи, която не ми е съвсем ясна, но нямам намерение да я изяснявам в бета и затова си продължавам така, пък каквото има да става ще стане.

Оtкато тесах след обед, в самото начало на формулировката за вината се появи спонтанна визуализация на полузабравен момент от живота ми, който дори не присъства в „черния списък”.

От 6-месечна до 6-годишна възраст ме гледаха баба и дядо в друг град. Родителите ми идваха да ме виждат постоянно, но никога не бяха ме вземали със себе си там където живееха. Имам само прекрасни спомени от това време, макар че там почти нямах възможност да общувам с деца, но пък баба и дядо сякаш живееха заради мен и бих могла да ги нарека само „най-прекрасните родители, които познавам”. Големия двор на къщата беше превърнат в увеселителен парк, а в средата му имаше огомен триножник, на който рисувах. Никога не съм посещавала детска градина, но нямах идея, че чувства като скука или самота съществуват.

На 6 г. когато трябваше да тръгна на предучилищна родителите ми ме взеха при себе си. Визуализацията беше от първия ден на новото място. Пуснаха ме пред огромния блок сама (вероятно с идеята да си играя с деца, които виждах за пръв път). Един от моментите в живота ми, за които не ми е възможно да определя какви чувства съм изпитвала, защото ако тръгна да нищя, сигурно ще излязат взички възможни отрицателни такива. Тези деца препускаха като бясни, мръсни и раздърпани, на изключително малка, покрита с разкривени плочки площадка, постоянно прелиташе топка, всички крещяха и употребяваха думи, които не бях чувала, майка биеше жестоко едно малко момче (нещо което до тогава не бях виждала наживо), друг баща псуваше от една тераса .... Никой не проявяваше интерес към мен, но добре, че беше така, защото иначе би било още по-лошо. Постоях така отстрани и тъй като усещането, че съм попаднала на друга планета се засилваше успоредно с ужаса, че тук ще живея до края на живота си, в главата ми започна да бръмчи страшно. Тогава обаче вместо да се разплача ... взех решение, че ще издържа, защото така трябва и няма друг начин и защото не мога да огорча баба и дядо (те ми бяха казали, че там ще е хубаво). Реших да се прибера у дома, но се оказа, че всички врати в този огромен блок бяха толкова еднакви, че изобщо не можех да разбера на коя трябва да позвъня (в момента си мисля за „крехкото човече”, което е вече на 8, но дори и сега не бих искала да преживее това). Прибрах се някакси. Майка ми правеше нещо в кухнята. Очите ни се срещнаха, но тя нямаше никакъв шанс да разбере за какво става въпрос.

Парадоксалното е, че малкия ми син и вчера ме молеше да му разкажа пак за моите баба и дядо – и двете ми деца безброй пъти са ме молили и обожават да им преразказвам и преразказвам спомените си от този период, но въпреки това този неприятен момент така и никога не изплува сам.