Публикувано на: 07 Ное 2009 14:10
Пожелавам ти да е края, наистина, разбирам те, макар че до този момент не бях се замисляла за подобен поглед върху раждането. За мен то е просто един прекрасен, много очакван миг, свързан с много физическа болка, но винаги съм приемала, че прекрасните неща имат цена и дори винаги съм смятала, че тази която аз съм платила е малка, след като няма поражения върху мен и децата (доколкото аз мога да преценя). Не знам дали това е най-правилния подход, но ми е достатъчен никога да не съм имала негативни емоции свързани с ражданията ми.
Тъй като не пишеш до какво стигаш до тук с ТЕС, ще напиша и още малко (дори и да го знаеш, не може да навреди), поглед от страни от „здрав” в това отношение човек (поне така преценявам себе си), възприемащ раждането като празник. Според мен е факт, че докато не приемеш, че начина, по който се е родило детето ти е най-добрия от всички възможни, до тогава ти няма да се почувстваш в мир със себе си. Във всички други варианти ще обвиняваш лекарите или себе си, или някой друг, но докато го правиш одисеята няма да свърши. А и ясно е, че няма как да знаеш какъв би бил изхода от едно нормално раждане, защото просто няма как. Може и лекарите да са сгрешили в преценките и действията си, но може и да не са – и това няма как да знаеш. И те самите, дори и да искаха, не биха могли да ти отговорят твърдо на този въпрос, защото при ражданията никога нищо не е сигурно до последния момент (особено пък при раждания, които тръгнат проблемно) – за това едно раждане винаги крие риск (но пък в това му е чара). Освен това риск крие и упойката в гръбначния стълб – съвсем логично е анестезиолога да се е постарал повечко – лошо би било ако не беше го направил (дори ми е чудно как успяват да поставят тези изискващи изключителна прецизност упойки на жени с контракции, които не могат нито да се свият, нито да стоят на едно място).
Трябва да намериш причина да простиш на лекарите, така както си успяла да простиш на себе си.
Ще ти разкажа нещо от второто ми раждане, защото всичко е въпрос на поглед върху нещата – може да ти помогне един страничен поглед.
Доста преди да родя, свекърва ми ми беше разказвала, че нейния дядо се е родил с „ризница”. Това, както тя ми обясни за тази „ризница” (защото не бях чувала до тогава за такова нещо), беше че това е „обвивка с която детето се ражда”. Това се случва изключително рядко и навремето тези „обвивки” са били изсушавани и когато някой е заминавал на война са му давали парченце за да го пази.
Когато малкия ми син тръгна да се ражда, след няколко-часови невероятни усилия да бъде спукан мехура стана ясно, че това няма да бъде възможно и че детето ще трябва да се роди заедно с мехура (пукат го едва след като главата излезе). Раждането без да е спукан мехура е раждане без напъни и детето се изтласква с натиск и какви ли не „ръчни манипулации” във влагалището навън (раждането е по-дълго). Сигурно има и много други неща, които аз не знам, но не съм питала, защото болката през цялото време беше толкова силна, че почти не си спомням нищо (бях като в полусън). Но едно нещо си спомням със сигурност – още от самото начало си мислех за разказа на свекърва ми, знаех, че това дете е специално, че ще бъде напълно здраво и силно, аз само трябваше да издържа да го извадят. Никога не ми е минало през ум да обвинявам лекарите за това, че не намериха начин да спукат мехура и че трябваше да издържа тези нечовешки болки. Нямам спомен доктора дори да е изваждал ръката си от мен часове наред (знаеш как боли това, щом са се опитвали да пукат мехура ти). Дори знаех, че колкото и да опитват да спукат мехура, няма да успеят. Знаех, че това ще е цената да родя специално дете, но и че всичко ще бъде наред, абсолютно наред, защото „ризницата” ще ни пази. И беше, и то не защото съм суеверна – дори не си поисках „ризницата”.
На сутринта, 3 часа след като ме бяха откарали в стаята, изтичах да гушна съпруга си.
Желая ти успех от цялото си сърце!
Тъй като не пишеш до какво стигаш до тук с ТЕС, ще напиша и още малко (дори и да го знаеш, не може да навреди), поглед от страни от „здрав” в това отношение човек (поне така преценявам себе си), възприемащ раждането като празник. Според мен е факт, че докато не приемеш, че начина, по който се е родило детето ти е най-добрия от всички възможни, до тогава ти няма да се почувстваш в мир със себе си. Във всички други варианти ще обвиняваш лекарите или себе си, или някой друг, но докато го правиш одисеята няма да свърши. А и ясно е, че няма как да знаеш какъв би бил изхода от едно нормално раждане, защото просто няма как. Може и лекарите да са сгрешили в преценките и действията си, но може и да не са – и това няма как да знаеш. И те самите, дори и да искаха, не биха могли да ти отговорят твърдо на този въпрос, защото при ражданията никога нищо не е сигурно до последния момент (особено пък при раждания, които тръгнат проблемно) – за това едно раждане винаги крие риск (но пък в това му е чара). Освен това риск крие и упойката в гръбначния стълб – съвсем логично е анестезиолога да се е постарал повечко – лошо би било ако не беше го направил (дори ми е чудно как успяват да поставят тези изискващи изключителна прецизност упойки на жени с контракции, които не могат нито да се свият, нито да стоят на едно място).
Трябва да намериш причина да простиш на лекарите, така както си успяла да простиш на себе си.
Ще ти разкажа нещо от второто ми раждане, защото всичко е въпрос на поглед върху нещата – може да ти помогне един страничен поглед.
Доста преди да родя, свекърва ми ми беше разказвала, че нейния дядо се е родил с „ризница”. Това, както тя ми обясни за тази „ризница” (защото не бях чувала до тогава за такова нещо), беше че това е „обвивка с която детето се ражда”. Това се случва изключително рядко и навремето тези „обвивки” са били изсушавани и когато някой е заминавал на война са му давали парченце за да го пази.
Когато малкия ми син тръгна да се ражда, след няколко-часови невероятни усилия да бъде спукан мехура стана ясно, че това няма да бъде възможно и че детето ще трябва да се роди заедно с мехура (пукат го едва след като главата излезе). Раждането без да е спукан мехура е раждане без напъни и детето се изтласква с натиск и какви ли не „ръчни манипулации” във влагалището навън (раждането е по-дълго). Сигурно има и много други неща, които аз не знам, но не съм питала, защото болката през цялото време беше толкова силна, че почти не си спомням нищо (бях като в полусън). Но едно нещо си спомням със сигурност – още от самото начало си мислех за разказа на свекърва ми, знаех, че това дете е специално, че ще бъде напълно здраво и силно, аз само трябваше да издържа да го извадят. Никога не ми е минало през ум да обвинявам лекарите за това, че не намериха начин да спукат мехура и че трябваше да издържа тези нечовешки болки. Нямам спомен доктора дори да е изваждал ръката си от мен часове наред (знаеш как боли това, щом са се опитвали да пукат мехура ти). Дори знаех, че колкото и да опитват да спукат мехура, няма да успеят. Знаех, че това ще е цената да родя специално дете, но и че всичко ще бъде наред, абсолютно наред, защото „ризницата” ще ни пази. И беше, и то не защото съм суеверна – дори не си поисках „ризницата”.
На сутринта, 3 часа след като ме бяха откарали в стаята, изтичах да гушна съпруга си.
Желая ти успех от цялото си сърце!
А аз искам да ми е лесно и безметежно и, повече от това, знам, че е възможно и осъществимо. 
