Това, че аз ще потъпча себе си и няма да валидирам чувствата си, ако му простя явно се е доичистило през нощта, защото днес го нямаше.
Днес много отчетливо усещах разликата между това да мисля нещо аналитично, с мозъка си и да мисля нещо с усещанията си, със сърцето си. Винаги я е имало тази разлика, но сега ми идва и да я опиша. Ще ги наричам "мислене с глава" и "мислене със сърце".
Днес седнах да тесам, представих си мъжа ми и се запитах (от главата) дали мога да му простя. Първата ми реакция (от сърцето) беше "Защо съм се запънала за това прощаване? Защо изобщо се бутам в тази посока, като не ми е приятно?" После си отговорих с главата "Защото си зная по учебник, че това ми е следващата стъпка." И отново се забих в темата мога ли да му простя или не. От сърцето пристигнаха доста аргументи за това, че не мога да му простя. Сега си спомням тези три:
Сърце: "Той не заслужава." Глава: "Влизам в ролята на съдник. Коя съм аз да решавам кой какво заслужава?" След известно прехвърляне сърце-глава и заслужава ли прошка или не, смених темата.
Сърце: "Ако му простя, означава, че съм съгласна с него, а аз никога няма да се съглася." Глава: "Защо не мога да се съглася с него?" Сърце: "Защото неговото мислене понижава качеството на живот (в духа на ТТ
), а моето го повишава. И, ако приема тази част от неговото, която смятам за некачествена, ще понижа качеството и на моето мислене." Глава: "Да, но това може изобщо да не е така." И ми дойде един пример с това, че покрай тесането на самотата и липсата на някого, с когото да споделям (преди 2 г.) и съответно с приобщаването на възможността да НЕ говоря много, сега не съм стеснила възможностите си до "неговорлива". А напротив, разширила съм възможностите си до "говорлива" и "неговорлива" и избирам кое да включа, според ситуацията. Значи, сега с приобщаването на неговия начин на мислене, няма да увредя моя, а ще го обогатя. Освен това главата има още един аргумент. Несъзнателно вече съм изкопирала достатъчно негови маниери на мислене и поведение, които не харесвам, че сега какво ми пречи осъзнато да приобщя друга част от него?
И така главата убедила сърцето.
Сърце: "Ако му простя, това значи отново да се сближа с него и да се вкарам в ситуации, от които ме боли (когато той се държи гадно с мен и/или децата, обижда ни и т.н.) Сега сме си никакви, но поне не участвам в тези ситуации." После главата казва: "Добре, де. Но сега също съм в нежелано положение. Само това ли е алтернативата? Да страдам от липсата му, когато сме отдалечени или да ме боли от лошото му отношение, когато сме заедно?"
След малко отново си го представих и отново си казах "Прощавам ти", за да усетя дали има съпротива. А съпротива нямаше. Тогава се намеси главата с "Ама как така? Аз не съм наред. Как така ще му прощавам? Нали не искам да се съглася с него, нали ще ме боли, ако се сближим, нали бях решила никога да не му прощавам?" Сърце - чиста прошка без грам съпротива, без нужда от обяснения защо го правя. Постоях известно време в това състояние. И станах да го опиша.
Това за сега е без да се срещам действително с мъжа ми, като само си го представям. Любопитно ми е как ще се чувствам, като се видим. Все ми се струва, че не съм спряла да се сърдя, макар и да не мога да го усетя в момента.
